Стоя на тази сцена, с вдигнато чело -
едното честно име ми остава.
На поражения привикнах. И какво, като
премерени очи, възпитано ме зашлевяват?
След всеки опит, съм едно мълчание -
животът е еквилибристика.
Ехидни са изгубените състезания
и хапят до премала кротките ми, свити мисли.
За факта, че светът е толкова голям,
а Бог далече (даже да го има),
че идваш сам и си отиваш повече от сам.
Какво наистина е твое? - Само името.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова Всички права запазени
великолепно стихотворение...влезе в душата ми...с обич.