Смирена, сломена и жалка
да терзая смисъл намирах,
но повяхна надеждата малка,
дори и своята същност загубих.
Вярвах, че струва си всичко,
загърбих едничката гордост,
а сърцето крещеше зловещо,
просещо моята милост.
В погубено щастие вкопчена,
аз борих се, молих и страдах
и за каузата, вече изгубена
сама се двойно ранявах.
С всеки ден по-уязвима
ти плаха и слаба ме виждаше
и в мъката тихо потънала
сълзите ми с устните пиеше.
За миг едва, само за миг
отново ще бъда аз силна,
ще зрее болката в стона прикрит,
изтръгнат из душа наранена.
© Мартина Всички права запазени