Беше в стаята - студена, тиха,

готвеше се да вечеря сам.

Стъпките на някой се протриха,

но не се притече никой - беше сам.

Стената запечата образа едва

на молещата, тръпнеща ръка.

Но никой след това не я съзря,

не я попита никой - тя била стена.

Не е виновен клетникът въобще,

или убиецът, изтръгнал му сърцето.

Дори да бяга вече, накъде?!

Като петно го цапа досието.

Виновен е животът ни, уви,

че ни превърна в подлеци!

Виновни сме самите ние -

страхливецът умее да се крие!

Обречени да бъдем безразлични,

не сме били виновни досега.

Но питам се, на нас ако се случи,

дали ще ни прости смъртта?!