И снежен човек си,
появяващ се през летни дни като мираж,
невидим и ухаещ на зима,
неразтопим от спъналото се в небето слънце.
Ти си и хвърчилото цветно,
което обичам да гледам как лети в небесата,
безценен подарък е то,
даде ми го минувач, живеещ в гора от усмивки.
И готикът, рисуващ без дори равна на едно едничко дихание почивка
скрит... без свещ работещ дори,
 зад мрачна завеса...
обсебен от новата своя картина.
И верния рицар,
изскачащ точно преди да удари 12 от книгата с вълшебства,
но и малко дете си,
цъфтящо при мисълта за вкусен ванилов сладолед...
( ...а аз, знаеш, обичам безкрайно много децата)
И есенен вятър си,
който засажда с дъждовна вода посипани с жълто мастило листа.
Ти си и клоунът в цирка,
познат със своите сто номера,
разплакващ от смях тълпата.
И малкият диамант си
на счупената ми огърлица, която пазя в кутия от пърченце стъкло,
попаднало под клепача ми,
да ...:) както в приказката за Кай и Герда.

Ти си като вечен пролетен ден...
който, дори и да съм овъглена,
дори да съм пяна в морето...
мога поне да прегърна
и благодаря за това, че го има...