За всеки път, когато исках да крещя,

но само тихо свивах рамене;

за всички дни, в които исках да летя,

а грубо в камъните търках колене,

за всяка дума – плахо премълчана,

за всяка мъчно скрита рана,

за всеки опит следващ за промяна,

за всяка радост – тайно преживяна,

за всяка мисъл, трепет, смях,

за нощите, пропити с страх,

за дните дълги – безконечни,

за постъпките тъй груби – нечовечни,

за всичко казано и премълчано,

за всичко дирено и пропиляно,

за бедността на ценностните ми богатства,

за чиято шир благоприятства

мойто разболяно същество –

обвито в черно, слузно вещество,

презряно от понятния всемир,

поканено при Дявола за пир.

То храни се със собствената плът,

изпива черната си кръв –

наказано завинаги да броди,

между световете да пълзи, да ходи,

но скрито за познати да остава.

На светли дни се не надява,

куцукайки през ад и рай препуска,

но да се подслони сред тях – не се допуска.

Така обречено на празна вечност,

то губи някогашната си човечност,

която по-преди не бе ценило

и що превърна го във същество изгнило.