Спи градът, забулен във мъгла

и бди над него пееща нощта.

А вятърът, от тук случайно минал

на будните нашепва своя стих.

Разказва за далечните морета,

за слънцето, целуващо дъжда

и как високо нейде в планините

две очи се лутат между дните.

И песните крилати как ехтят,

без даже да се търсят се намират.

Блуждаещи, но никога изгубени

една във друга две души се взират.

Но вятърът не спира своя път,

не идва и при мен сънят.

Улисано в безвремие го слушам

докато пак изгрее жълт денят.