Притисната до мен, разказва мама
как месеци без мене тук живя,
разбрала – пак самичка ще остане
с тревогите, които преживя!
Омесила е бяла, топла пита,
заквасена със майчини сълзи,
и с обич, и с тъга ведно пропита!
Неумолимо, времето пълзи,
не спира, тихо час след час изтича!
Прекрачило е къщния ни праг!
Ти знаеш, мамо, колко те обичам!...
Насън не съм бил никога сирак!