„Тогава Иисус продума и им рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете.”
Прах, викове и грях,
и предателска злост
разяжда света.
Сам Дякона рус,
в Къкрина пуст,
кървав кове свобода.
Тези тъмни чела,
помърсили снега,
те го сочат с ръка,
както в робство държаха
твоя дядо и моя баща.
Ще го хванат сега
нашия светия.
Окован е с томруци на шия,
ах, и ти ли си от тия,
над камата дето се кълнели,
а когато го видели
вързан,
посред турска гнусотия,
скрили се...
Злата орисия
не е наша, негова е,
сам си е виновен,
че желал е
правда.
Правдина.
И чисто знаме.
Знаме е добре,
но по-добре е да остане
моето месо по костите ми
вместо на бесило да виси.
Свободно.
Свобода.
Че тя не се яде.
А яде се печена кокошка.
И колко сладко се лежи
под топлия юрган.
До жената.
Вместо там,
загубен
в стария, студен,
безжалостен Балкан
да те реже на парчета
господарски ятаган.
Помниш ли въжето?
Или забрави?
Колко е удобно да забравиш.
Колко лесно заздравява кост на псе.
Не. Не можеш.
Няма да оставиш
тая унизена малка книжка,
която е случайно някак още
недозабранена,
но... натам върви.
Ботевата.
Черния му стих.
За гарван.
И за страшна сила.
Стих за теб, Родино мила.
Плачи.
Защото ще го хванат.
Ще го хванат, а за нас
няма да остане
даже...
честен
гроб.
Но засвири ли тръба
„На нож!”,
ще се вдигне той
от гроба неизвестен,
ще живее святата му
левска смелост
в страшно
българско „Ура!”.
© Анани Ананиев Всички права запазени