Като празна солничка съм,
дето всички гневно почукват о масата,
псувайки влагата в мен,
слепила от минали лета
изхабените думи.
Като разпорен рибен корем
е душата ми,
незащитена от ризницата
с фалшиво изплетени слънчеви люспи.
И я трия в прогнилия дънер
на половинчатото целомъдрие,
подобно диво прасе
след калната баня,
а сърцето ми диша
със страхливи хриле,
от необичането си самоосланено.


Вечерта Разумът пак ще доказва,
че е оптимален броят на дупките
в никелирания капак,
но разреденият кислород
пречи на свободното падане,
или че някой дърпа
покривката под краката на гравитацията,
т.е., че Самотата е безсолно обезгравитачена.