Нощта е безкрайно дълга и тиха,

когато с нетърпение чакам зората,

мракът и тишината в очите се впиха.

Буден! И отдавна започнал играта.

Сънят ме забравил, не идва на помощ,

размисли, откъснати от истината горчива,

втори път минава проклетата полунощ,

но очите все още мигат – не заспиват.

Не се усеща топлината в сърцето,

която караше очите да искрят,

няма я онази светлина на лицето,

на която и тъмнината правеше път.

Остана тази изрязана фигура празна –

без думи, без чувства, студена,

мислиш ме за твоя сянка омразна,

в която не си твърдо убедена.

Защитник в играта, отникъде изпратен,

когото няма да смени никой друг!

Помни, този послеслов еднократен –

изчезвам от погледа ти, но съм тук...