Ако облека болката ти,

кожата ми ще угасне.

Ще спра да сънувам

изгубеното време.

Октомври ще падне

на колене пред теб

и ще засветят ръцете ти

в есенно-оголяло.

Ти целият си само тъга

и безкрайна агония.

Ще те стопля докрай

със закърнелите си сетива

и няма да си тръгна,

макар че любовта е само дума.

Aко облека болката ти,

ще облекча ли бремето

на усмивката, с която винаги

ме чакаш на южния си прозорец?

Ако отсека главата на слънцето,

ще съкратя ли онази отсечка,

фино разделяща сърцата ни

от пълното им и неотменимо сливане?

И докато сипеят на живота

бавно, като стон ни поглъща в себе си,

обетът на сключените ми мисли,

който тържествено ти бях дал

преди два века и половин дъх

недоловимо, но неумолимо

ме приближава към върха

на общото ни небесно погребение...