Затварям очите си
Затварям очите си и съм в свят,
в който пак сме двама,
и пак потъвам в очите ти небесни,
и пак глава на силното ти рамо скланям...
говоря си със теб аз всеки ден
и пиша ти през два-три часа...
отместваш непослушен кичур от челото,
пръстите ти галят нежно веждите, косата,
стоя сгушена в тебе дълго,
прегръдката ти - нежна, топла, здрава,
дарява ме със сигурност, уют, забрава.
После се будя и те търся,
но не в гроба, а в душата.
Голямата любов не се забравя, не умира,
а дълбоко в сърцето ми гори
и няма как да ти го кажа вече,
но те обичам и ме боли!
© Гъсеница Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Дълбока, тъжна, горчива изповед! Разтърси ме! Иска ми се да ти подам съпричастна ръка - да знаеш, че не си сама, а имаш приятели!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Тъга. Силна всепоглъщаща тъга. Моя ли е или на момичето? Аз не го познавам. Не. Познавам го. Момичето съм аз. Не искам да тръгна. Не искам да оставя момчето на брега. Не искам да се случи това. Не искам да го загубя. Искам да съм с него. Говоря. Обяснявам. Убеждавам. Какви са думите? Не знам. Само тъга. Момчето иска да замина. Така трябва. Бърза, страхува се за мен, иска бързо да се махна от брега. Аз, не аз, момичето упорства и не тръгва....
Лодката се спусна надолу по течението. Силна болка от загубата разкъсваше сърцето на момичето. Но това не беше нейното сърце, това беше моето сърце. Момичето не поглеждаше назад. Беше вперило поглед напред и отплува със силната болка от загубата.
Аз стоях с тъгата. Тъгата сякаш щеше да разкъса сърцето ми. Изплаших се силно. От какво? От загуба. Какво губех? Не бях сигурна. Губех него....И още по-силен страх. От какво? ... Аз се загубих! ... Къде съм? ... Какво се случва? ..."