И вечерта над листа ме завари,

Залезът озари кехлибареното питие.

Писалката бавно набираше смелост,

А ръката все така нервно я въртеше.

Белият лист беше чужда вселена,

Която мастилото щеше да покори.

Коя ръка би се осмелила да посегне

На един непорочен бял лист?

Последните лъчи ме подканяха:

Нямаш вече време за губене.

Щом веднъж падне мракът,

Черен ще стане белият лист.

С писалка в ръка посрещам здрача,

Страх ме е от мрака, и от светлината.

Страх ме е от белия лист на бюрото,

Който изповедта ми търпеливо чака.

Не, тази вечер не пиша нова поема,

Не подхващам начало на роман дори.

Тази вечер пиша своето завещание.

И кехлибареното питие не помага.

И поглеждам към залеза с надежда:

Кажи ми какво да напиша на белия лист –

На кого да завещая това бездънно небе?

На кого да оставя тая безкрайна вселена?