Тъмни облаци небето помрачават, ледени лъчи храбреца не спасяват,
и гръм и светъл удар вой надават, всички люде вече се страхуват,
а нейде сред безкраен мрак лежи тяло ранено, разкъсано, студено.
Умрял храбреца там отдавна, с неговите кости вълците пируват.
Паднал жертва на война безславна, само вълците пируват.

Върбите плачещи в наклон, гали вятъра всеки техен клон,
майка сиромашка не дочака, син й първи в бащина къща,
скитница остана – стара, мършава и тъжна – да дири светлина.
Сърце й не приема тежката съдба, че син й не ще се връща.
Тръгва смела и безстрашна старата жена, без син не ще се връща.

Сълзи по лице й потичат, в живота собствен думите се вричат,
но намира сиромашка майка син й първи, паднал, смачкан и пребит
вълци, псета разбягват се завчас, че изяли юнака – жив бил преди час.
С рана в гърдите лежал и чакал сетний зов, от война се върнал бит.
Сине – зарида майка – що ли те оставих, да отидеш, да се върнеш бит.

Слънце засиява и с топли лъчи небето ранно осветлява,
Нощ отмина, война замина, синовете останаха в нея.
Майки плачат, но не би, да върнат тез’ що умрели са, уви.
Загинаха децата на войната – останаха завинаги в нея.
Да е свободна Родината! А, те погребани завинаги в нея!