Човечеството е дете, целунато за лека нощ,
оставено съвсем само. Не спи в тъмната си стая.
Пристъпва, препъва се.
Стои при малкия перваз с цветя,
в очите му - безброй звезди, мрачна бездна от омая.
Лудост... Гради и руши, забравило песни и мяра,
ликува, върти се, крещи, нехае за нощната дрямка.
Буря... Покрито с мечти - настръхнала мека вяра.
Небето гори и гърми, прикрито с завеси, и рамка.
Радост... Сърцето бумти, насочва го в тъмната стая.
Просто самотно дете, дели си прозорец с Безкрая.