Вървях в съня си, без път и посока,
и видях как слънцето погребват в гроб,
заплаках ужасена от участта му жестока,
но вървях все напред и търсех брод.
Вилнееха край мен реки с черни вени,
от дъха им катранен вехнеха цветята,
злокобни жрици в призрачни премени
вещаеха злорадо краха на Земята.
И безмерно страдах, лутах се в мрака,
за пощада и милост Бог зовях,
и ето, чудо, блесна най-после знака,
последните си сили окуражена събрах.
Засия приказно дъга многоцветна,
озаряваше Рая с божествена светлина,
видях птици да вият над ябълката гнезда
и Бог да опрощава там земната вина.
"Добре дошла!" - ми каза, с усмихнати очи,
"И Ева се завърна!" - тихо Адам промълви,
запяха весело в хор камбанени звезди,
но звънна телефонът, събудих се, уви...
И прозрях, вече знам, в земните ни съдби,,
животът е усилие, което си струва винаги,
раят земен всъщност е смел полет на крила,
мрака черен те прераждат в бяла светлина,
да, щастието земно не е илюзия и сън красив,
в дните то нетленно грее, докато човек е жив.