Завръщане в Старият манастир...*

От детските години съм запомнил,

че Раят е за праведни душѝ,

а в огъня бушуващ в преизподнята

отива, който цял живот греши...

.... Край селото ни, скътан в планината,

се гушеше вековен манастир-

там бързоструйно виеше реката

в скалата издълбала чуден вир.

И той за нас тогава бе „морето”

(о господи незабравими дни!...)-

осъмвахме, замръквахме там лете,

лудувайки във сините води...

Живота беше прост като храната

донесъл всеки в своята торба

и пиехме направо от реката,

божествената, изворна вода.

И приказка, която продължава,

и още е- със неизмислен край-

живота беше прелестен тогава

без вариантите му: Ад и Рай...

Досам по-новата камбанария**

бе малка черква сгърчила снага,

по-древна даже и от манастира

на Времето пренесла тежестта...

Зограф незнаен там, във свойто Време

на предната стена под малък свод,

(разбрал че тук живота е до време)

рисувал бе задгробният живот!...

Стената бе поравно разделена

от рамката на входната врата:

отляво- Раят със благословените,

на грешниците- в дясно участта...

И всичко беше толкова нагледно,

че беше лесно сам да избереш:

дали да си безгрешен до последно

и в Рая значи да се озовеш,

или във грях ( дори и да е таен!)

да преживееш земният си дял-

и ето, че за цялата Безкрайност

катрана доброволно си избрал!...

... Капризен вятър разлюлял гората

отвея бързо детските ни дни

със тяхната наивност, че разплата

в „Отвъдното” за всичко предстоѝ.

Оказа се „Отвъдно” вече няма-

Животът ни е тука и сега!...

Дори в бардак да си превърнал храма

и вдигнал върху ближния ръка,

не те заплашва Дявола с катрана,

(грехът сега не се нарича грях!)-

брониран всеки в свойта „каравана”

живее си спокойно и без страх...

... да няма Рай, могъл бих да приема,

от опита си в земният живот,

но Ад да няма, дявол да го вземе-

о, Господи, отново грешен ход!...

... Сега съм тук и търся да открия

от миналото някакви следи,

а Оня вятър пак в гората вие

и манастира тука си стоѝ...

Макар да е абсурдно, вековете

започват бързо да текат назад,

пожарите обезумяли светят,

камбаните тревожно пак звънят...

Вратата все отворена остава,

по двора куца непознат монах,

но нещо непреходно от тогава

останало, очаквам с трепет плах...

А фреската със Рая и със Ада

все там си е- над входната врата,

но тя се лющи и боите падат:

и няма Бог, и няма Сатана...

Пътеката до църквата обрасла

е вече със трева и не личи...

В оградата от саморасли храсти-

цветчета трепкат с плачещи  очи...

... Легендите единствено са живи:

(Историята тука е на пост!)

и манастира тайните разкрива

пред всеки канен и случаен гост...

... А нощем, казват, по горите скита

Един от българският Пантеон-

чутовният  игумен и комита***

възседнал своя дорест вихрогон...

 Коста Качев,

09.02.2013- с.Плаково,В.Търновско

*Плаковски манастир „Св. Илия” на около

18 км. югоизточно от Велико Търново, в Еленския

Балкан. Построен е по време на Второто българско

царство- приблизително 1280 година. Многократно разрушаван, опожаряван и пак изграждан. Тук през 1835 година е основана  Велчовата завера от Велчо Атанасов- Джамджията, търговец от В. Търново, капитан Георги Мамарчев и игумена на манастира отец Сергий.

** Строена от Майстор Колю Фичето през 1865 год.

***Отец Сергий, изключителен образ. Игумен на

манастира по време на Заверата през деня и

Хайдутин през нощта.