- Вечернùце, нали не си звезда?
А приказки вълшебни как разказваш!
- Не съм, но на вълшебница една
да утеши Земята преди сън помагам...
- Здравей, Вечернùце! - прошепна Вечерта
и заприготвя се да посети Земята.
Приготви роклята си от копринена тафта,
почисти чехлите сатенени с позлата.
Надникна в спалнята на спящите звезди
и тихо каза им, че трябва да се будят.
Поиска им от слънцето пет-шест лъчи -
със светлина да се измият и разбудят.
А после грабна четката, палитрата с бои
и тръгна в небосвода да нанася синьо.
Червеното от залеза по него си стои,
а неусетно трябваше да стане лилаво...
Посрещна идващия от Земята, светъл Ден.
Умората личеше му, а и прахта - в крилата.
- Добре се върнал! Беше хубав, Ден! -
С любов вълшебна го целуна по чèлото. -
- Иди да спиш. От тук поемам аз.
Магии толкова ще трябва да направя...
Да се сдобря дори със старата Луна,
че снощи лекичко със нея се поскарах.
Не, нищо страшно. Беше се ядосвала,
че влюбените ú съм карала да страдат
Нали била ги привечерно омагьосвала,
а страдали, кога звезди си нямат.
А за звездите, знаеш, рано е понякога,
да стане тъмнолилав въздухът си чакат,
човешките очи да се напълнят със тъга -
от красотата им да могат да заплачат.
Сега отивам, Ден, че чака ме света,
а даже още в полет има дневни птици.
Да се завърнат трябва в своите гнезда,
а и да запаля за рожденици свещици.
Морето - с много нежност да поукротя,
за да е гладка злато-лунната пътека.
Нали онази сприхава мъгьосница-Луна
по нея праща си вълшебствата от века.
И на небето да припомня - да не загърми,
че тя най-много за това ме мъмри.
Единствено да ú остави ореол с лъчи,
до облак да си събере - да я не сърди.
Да дам посока на Полярната звезда,
че във морето нощем има и моряци.
Да видя Вятъра, какви ги завъртя,
та плаши птичките в крайбрежните каваци.
Цветята и тревите да погаля преди сън.
Главиците на слънчогледа да сведа в отмора.
Децата, малките да прибера от вън.
И портите на сънищата да отворя.
А после да се спусна и по тротоарите.
От суетата и тревогата да ги измия.
Да взема някоя завивка от мансардите
за тъжната бездомна Нощ - да се завие.
При болните да спра, да дам кураж,
Че твърде тежки са вечерните им мигове.
Ти знаеш, в часовете ми със страх
замислят ли се, после нямат мигване.
Онази черната - с косата - да предупредя,
да влиза тихо и ги взима само в сънища.
О, знам! Бездушна е от памтивек Смъртта
и ненавиждам, че се срещат наште пътища.
След нея... думите за прошка да раздам
в трошици размисъл, в коматче разкаяние,
че всеки, който малко или много е живял,
от прошка има нужда и от състрадание...
... Последната надежда да оставя при Нощта
и с нея да си раздаде мечтите в мрака...
- Добре, любима, тръгвай засега,
но знаеш, че леглото ни те чака...
- Вечернице, нима това е любовта,
на другите утеха да раздаваш?
- Да, мила, даже и това,
а утре вечер за Нощта ще ти разкажа...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени