Дъждът си пролетта излива,
а мен ми идва да заплача
от бол по кривата ни нива
на преходната неудача.
От джоба плащаме мнозина
с мизерни пенсии, заплати
ток от зелените юзини,
от вятърните Голиати.
И Дон Кихот да им застане,
съзрял във тях перата гъши,
и той би вдигнал бяло знаме
пред пропелерите могъщи.
За слънчевите ви панели
(уж газ и въглища не искат)
и други врели-некипели,
гласувани да ни изстискат
чак до последното петаче
от изтънялата ни риза! –
Кажи ми, как да не заплача
когато пролетта навлиза?
© Иван Христов Всички права запазени