Ставам рано сутринта,
Стъпвам в мократа трева,
петрикорът още веднага,
аз усещам в мократа земя.
Прокарвам пръсти през тревата,
А росата се преплита със ногата.
Ходя смело , даже тичам,
Не спирам, даже се увличам.
Ха, насреща натиформа,
Дърво-жена с изящна форма.
Дърво ли или нещо живо,
Нещо толкова красиво.
Гледам, дишам и издишам,
Да платя не се замислям,
А дървото буйно и зелено,
Въздух дава безрезервно...
И така ха ден, ха два,
От пролетта до есента.
Дойде зимата, отмина,
Пръсна дъжд и аз заминах,
Пак на същото место,
Търсех своето дърво.
Ала то не беше там,
Насреща бе човешка сган,
която със свирепа лекота,
Бе отнела тази красота.
© Владимир Вълов Всички права запазени