Вървя по избелената улица
и само сянката ме следва.
Покрай мене мина глутница
стари измършавели псета.
Паркът пуст сега изглежда
като лабиринт, засипан в бяло.
Тополите глави си свеждат,
щом премина отначало.
И ето, в този мрачен ден
на скърцането под краката
ти отвърна, стоиш зад мен,
с усмивка кацнал в пустотата.
Дали повярвах, че си ти,
или отново си мечтая?
Извърнах поглед встрани,
в белотата на безкрая.
© Таня Нецова Всички права запазени