Когато вятър угаси на есента рехавите усмивки

и самота като сиротна птица хлипа,

когато в нощите осъмвам под осланените завивки,

а дъждове солени  влачат  подир мене дрипи –

това са знаците, че се прокрадва зима...

Тя е крадец на свобода, ръжда в мечтите.

Смразява с дъх,докосва с костеливост

 и подчинява със коварство без да пита.

Безмилостно реална нахлува тая зима.

Непоносимо жива и осезаема в огледалата.

Съсухрена и вяла като безплодно виме,

оголена, позната,но и  непозната...

Избухва в мен една безумна философия –

бранителка на мумифицирани понятия,

издигнали в апотеоз нелепата атрофия

на мисълта вглъбена в стари възприятия.

Когато в някой зимен ден изгрее слънце,

то ще изпълни с плът житейската огризка,

тъй  както на харман презряло зрънце,

изпаднало от житен клас, напича ризка.

Безценна е сред небесата тая сияйна сфера,

прекрасно вписваща се в зимните контрасти.

Светът е делва в храма на Кибела, а тя – на Диоген фенера,

който в духа ми грее и събужда страсти.

Пак мисли като пролетни капчуци

под стряхата на моя  вечен „аз” запяват.

Тъй животворен е гласът на тия звуци!

Не си отивай, мое зимно слънце, да мога

докато сили имам  да те благославям!