Звездна Любов...

    (безсъние в лятна нощ)

                ... В безкрайният цикъл на Творението

              всички сме били звезди...

              ... Как сме се озовали тук?...

В тая нощ уплашени звездите

несъзвездно пръснати по нов

начин си нашепват страховити

приказки за смърт и за любов...

... Нощен Вятър виещ във листата,

някъде простенващ скършен клон,

падаща звезда и в тъмнината

озарен от нея небосклон...

Всички сме родени от звездите,

някога били сме звезден прах

и когато тук ни свършват дните

връщаме се винаги при тях...

Гости сме на нашата Планета,

но със Жребий дяволски щастлив-

да сме тук във Времето, отнето

от Вечността, в Големият ѝ взрив!...

В тая нощ загледан към Безкрая

мисля за човешката съдба,

но е трудно сам да осъзная,

че била си и ще си звезда!...

И въпрос единствено на Време

е да се превърнем пак в звезди,

а това Божествено въртене

вложено е в нашите гърди...

Аз ще бъда огнена Комета-

щом се блъснем и ще изгоря,

а след мен разискрена ще свети

многоцветна огнена следа,

но в Прераждането безконечно

може би пък Бог ще разреши,

нещо скъпо да остане вечно:

Любовта в Човешките души...

... Затова в Поредното въртене

върнем ли се в нашата Земя,

в стъпките ти водещи към мене

пак ще никнат: ето тез цветя.

На росата в капките сребристи

ще се къпят слънчеви лъчи,

вятърът отново поривисто

ще люлее тревните вълни...

Пак ще бъдеш с цвете във косата

и букет от рози ще ти дам,

пак ще потреперят сетивата

щом докосна нежният ти свян...

И отново в тайните ни срещи

в следващият Кръг от Вечността,

в пламъкът от ритуални свещи:

пак ще те покръствам във Страстта...

Тя пък: по Безкрайност умножена

във космическите дълбини,

ще изпълва цялата Вселена

с нови, не избухнали звезди!...

Пак ще те обичам необмислено

както Мъж обичал е Жена...

... Тръгнеш ли си, бих разбрал единствено,

че била си някога Звезда!...

Коста Качев