Звездни  мемоари...*

1. Раждане

Роден съм преди тринайсет и половина милиарда години

и значи връстник съм на Големият взрив,

и в полет безкраен животът ми мина:

умирах, възкръсвах, но още съм жив...

Не помня рода си, дома и огнището

не помня и чара на детските дни,

защото заченат съм нейде из Нищото

и взривна Енергия там ме роди...

2. Търсене на дом

... И в цялата Вечност пътувах,

пресичах безкрайни Вселени,

във звездни спирали нощувах

залутан в космичното Време...

Живях по жестоки закони

на Гравитации властни

и в орбити влизах изконни

(по своята същност прекрасни!),

но там не оставах за дълго

понеже сънувах Звездата

наречена дом да ми бъде,

а само в мечтите позната...

И нейде в космичните бездни

се срещах дори с Боговете,

но срещите с тях безполезни

оставаха във вековете,

понеже и те заблудени

въртяха се с мен из Безкрая

и търсеха Своето време

без пътя към него да знаят...

... Тогава я срещнах случайно,

(или пък предречено вече!),

когато забулваше трайно

мъглата космичната вечер.

Тя бързо летеше към мене:

изящна, възбудена, гола-

на девствена млада Вселена

сияеше там с ореола...

Прошепна смутено: „Помни ме

и с мене тръгни ще те водя,

а Жена е моето име

и от днес ще съм твоя на воля.

Аз зная къде е Звездата

и в тая огромна Вселена

ще надвием със теб самотата.

Ти само повярвай във мене.”

3.    Пристигане на Земята

Бе пролетна утрин когато Земята

там Слънцето с нежност от Мрака извая

и тя я посочи: „Това е Звездата,

която все търсиш до днес из Безкрая...”

Щом в миг ме прегърна от страст обладана,

усетих във нея Енергия скрита

от Големият взрив, във плътта ѝ останала

и разбрах, че се свърши с Голямото скитане...

... С шума на горите посрещна ни Вятъра,

цъфтяха подлуднали в розово праскови,

полята зелени искряха от макове

и цветя непознати, но нежни и ласкави...

Земята ни грабна със властно привличане

и дом обеща ни от днес и нататък,

но за сметка на правото да се обичаме,

животът ни бурен макар, ще е кратък.

Тъй доброволно от Вечността се отрекохме

и избрахме в Любов да прекарваме дните си

когато във вярност с Жената се врекохме,

а тя ми застла и постеля с косите си

и каза ми тръпна от страст и от нега:

„Люби ме, защото планетата трябва

със теб да населим сега и довека!..”

...И аз обладан от инстинкти я грабнах!..

А нямаше още ни Бог, нито Дявол

и не беше греховна все още плътта ни,

до тогава дори и не бях се надявал,

че тя във Страстта си и мен ще покани...

И нямаше още ни Рая, ни Ада-

живеехме в наше си, собствено Време,

лудувахме тръпни, божествено млади

и с всички желания осъществени...

Уж бяхме еднакви, но толкоз различни,

позволи ми тогава да я позная

и научи ме страстно да я обичам...

... А дето тя стъпеше- там бе и Рая...

4.    Идването на Боговете

А после дойдоха при нас Боговете

и ние ги учихме как да се любят,

и с тях заживяхме щастливо, обзети

от общата Страст на красивата Лудост...

И беше Живота безкрайна наслада,

цветя ароматни цъфтяха без име,

а Вятърът носеше с тръпна прохлада

безбройни желания необясними...

И Времето свършваше вечер със залеза,

но сутрин започваше пак със зората,

а нощите бяха препълнени с хаоса

на чудно безвремие неосъзнато...

В небето изящни звезди и съзвездия

пътуваха нощем в безкрайни кервани

и чакаха там, във космичните бездни,

да бъдат и те със любов обладани...

И всичко, което до нас се докосваше,

и усещахме взривно, но непознато-

го кръщавахме с обич и нежност, а после

му се радваха дълго и в транс сетивата...

В небето летяха безименни птици

танцувайки радостно със ветровете,

а щом припознахме и всяка тревица

именувахме даже и Боговете...

И с тях заживяхме във Страст земетръсна,

и от общата младост във еуфория,

а после пък някой умря и възкръсна...

... Но-о  то си е вече друга история!..

5. Морето

5.1.Срещата

За пръв път срещнах се с Морето

в един прекрасен летен ден-

тогава се роди Поета

неподозирано във мен...

И Вятърът бе там... Играеше

си с разлюляните вълни

и с вихрен порив ме подканяше:
”Не стой!.. Ела!.. Със мен тръгни!..

Брегът е хубав, но е скучен.

от скука можеш да умреш.

А що е буря ще научиш

когато там се озовеш...”

И проумях, че ако искам

морето да възпея сам,

не тих прибой във мен да плиска,

ми трябва днес, а ураган...

Така разкъсах гравитацията,

която ме държи в Света-

сама с божествената грация

от лудостта на Любовта...

И тъй се запознахме с Вятъра,

във търсене на ураган,

а той ме посвети във Вярата,

в която бурята е: Храм...

5.2. Бурята

... Морето: сурово-красиво

в нюанси на сивия цвят.

Вълните: развеяли гриви

се блъскат напред и назад.

А мълнии пляскат с камшици

и бият скалите със бяс,

тревожни и траурни птици

летят като луди в захлас...

Водата се гърчи и стене,

от бездната ври и кипи;

небето, подпряно във мене,

на мойте плещи се крепи...

Но въздуха леко се диша,

упойва, със чар, с аромат;

забравям живота предишен

и пак съм неистово млад!..

О всичко бе тъй страховито,

но толкоз тържествено там:

страстта на водата с вълните,

с беснеещ под мен ураган!..

... А Вятърът в миг се усмихна,

направи красив реверанс:

и както избухна, тъй стихна

на Бурята дивия танц...

По водната площ затрептяха

безбройни искрящи слънца,

вълните се с тях заиграха

в безгрижие като деца...

... А някъде към хоризонта

поведе ме слънчев компас

и носех се в кораб без котва

подгонил вълшебен мираж...

5.3.Отново на Брега

Един премигващ фар внезапно

пробяга в лепкавия мрак...

И толкова невероятно

след Буря бе да видиш бряг!..

Да търсиш там във светлините

прозорците на своя дом,

които виждал си в мечтите

и в ужаса на оня щорм,

когато кораба летеше

неуправляем във нощта

и само вярата крепеше

го над поредната вълна...

А на брега да те посрещне

с цветя любимата жена,

и нежно да ти шепне нещо

задъхано от Любовта...

Да проумееш сам прекрасно:

стихията ти е в кръвта,

но Гравитацията страстно

те връща винаги в дома!...

6.Пустинята

Понеже съм роден в Стихията

на Оня всесъздаващ Взрив

се озовах и на Пустинята

във Космосът ѝ мълчалив...

Невероятно съчетание

от ужас и от красота-

с величие и страст в страданието:

на Раждането и Смъртта!..

Земя забравена от Бога

(и Дяволът не беше там),

а някакъв първичен огън

изпепелил бе всичко сам...

Но в нощ край бедуинска шатра

в легендите светът бе жив,

а в стари спомени и Вятъра

утихваше там мълчалив...

... Тук някога гори шумяли,

море люлеело вълни

и идвали русалки в  залеза

да търсят мъжка Страст сами...

Разпуснали коси от свила,

обнажили гърди, снага-

до изгрев слънце те извивали

любовни танци по брега.

И котва хвърляли моряците

развяли гордо  своя флаг,

макар да викали маяците,

че гибелен е тоя бряг...

Но тъй безумно те обичали

русалки нежни във нощта,

че те коварно ги отвличали

във бездните си с Любовта...

... Когато огънят загасва

изчезва приказният свят,

но аз, във опита навярно

да върна Времето назад,

замолвам с тайна мисъл Вятъра

да ми помогне в дързостта:

най-личната мома от шатрата

да отвлека със мен в нощта...

... И нова шатра аз тогава

за нея ще разпъна, щом

и приказката продължава,

и всяка шатра става дом

когато в нея вече има

уханието на Жена,

и всяка нощ неповторима

е в лоното на Любовта...

... И странни сенки ще танцуват

край огъня в самият мрак,

и пак русалки ще лудуват

с моряците на тоя бряг...

7. Една вълшебна нощ

В тия мемоари още

ще разкажа за една

от Ония луди нощи:

аз, момиче и луна

и вълшебството, с което

разлюляните вълни

разпиляваха в морето

развълнувани луни...

Въздухът- полупрозрачен

беше с цвят на кехлибар,

бриз разпалваше във здрача

и в душите ни пожар...

Беше тъй невероятно:

лунно-приказна нощта,

моето момиче- златно,

а магия- Любовта!..

И трептеше по морето

не един златист нюанс,

хванали си за ръцете

бяхме във любовен транс...

Във краката ни шумеше

монотонния прибой-

нежна светлина ръмеше

и от звездния безброй...

Във душите непозната

нагнетяваше се Страст,

вгледани във необята

на Стихията пред нас

и морето се разтресе

с тътен от далечен взрив,

и вълните се понесоха

с ритъм палаво-игрив...

... А в един момент когато

облак светлината скри

и потъна в мрак водата,

и лицето му дори,

с устни моето момиче

воден от Страстта открих...

Миг и вятъра притича-

светна, леко се смутих

тъй като във бързината,

без луна и без звезди,

сбъркал бях, вместо косата,

милвах нежните гърди...

... После много лунни нощи

даже с обич преживях,

с влюбени Жени разкошни,

а не помня всички тях,

но не мога да забравя:

позлатените вълни

и момичето тогава-

с девствените му гърди...

8. Виното

Щом пролетта с мелодия подхождаше

към новите годишни времена,

а чакаше  Земята за оплождане

в утробата си нови семена,

аз прекопавах ниви и поляни

и с тях засаждах нашата Земя,

а в есента със плодове отбрани

отплащаше ми се богато тя...

... Но друг навлезе в моя територия-

тъй почнаха съседските вражди...

(Обаче то е другата история-

от фронта на човешките войни

и бих желал да мога да забравя

това, което с ужас преживях,

макар че други търсиха прослава

безумно триумфирайки във тях!..)

... Сезоните се сменяха с годините

преди барута виното открих

и по-добър живота стана с виното,

макар и с него често да греших.

И днес, когато Времето изминато

опитвам се да превъртя назад,

аз знам: понеже  Любовта и виното

все пих на „екс”- съм с грехове богат!..

Но в тия „грехове” сега се връщам:

във чара им и в техния финес...

Е, може би и да не бъдат същите,

но искам ги, желая ги и днес!..

... Живях със скоростта на светлината,

тъй Времето в плътта си укротих**,

а всичко преживяно от Душата

описах в този носталгичен стих...

9.Носталгия

Когато над Земята лъхне

във лятна вечер тих ветрец,

а някъде щурче въздъхне-

и аз със малкия певец,

в такава вечер: тиха, страстна

загледан в звездния безчет

въздишам от тъга неясна

и болка пристъпна обзет...

Вървя замислен сред цветята,

полягам някога по гръб

и все от тая непозната

тъга ме свива тиха скръб...

Когато във небето звездно

припламне падаща следа,

си спомням: в огнената бездна

как бил съм някога звезда...

... И в някаква Такава вечер

набрал от земните цветя,

загледан в Космоса далечен-

към него пак ще полетя...

д-р Коста Качев

21.11.2012 год.

*Преди 13.5 милиарди години е бил Големият взрив.

       Всичко е създадено тогава: Вселената, Пространството, Времето, всички атоми на елементите от които са създадени и звездите, и ние. Нищо ново (нито един атом!), не е създадено след Големият взрив. Това, което е сега, вече е било. Създадени сме от същите атоми, от които са били и динозаврите. Дишаме  същия кислород, който са дишали и Александър Македонски, и Клеопатра, и Леонардо, и Микеланджело и т.н.

       А в безкрайния цикъл на Творението всички сме били звезди... Как сме се озовали тук ли?.. Една „умираща” звезда е пръснала всички елементи, които са създали Планетата ни и нас...

       Но и съществуването на нашата цивилизация

също е: просто въпрос на Време!..

**Светът се управлява от скоростта. Пространството и Времето не са абсолютни. При светлинна скорост- Времето спира.