АЗ ПЛАЩАМ
АЗ ПЛАЩАМ!
Ето, къщата пада над мене.
Стените ме свиват и стягат.
Душата е истинско бреме,
когато на нея залагат.
Таванът небесен без песен избива
на плач и на вой, и на срам.
И нещо във мене пропада и срива
на детството светлия храм.
Бутилки и булки - димящи цигари
спасяват ме, страшно и сластно.
Но щом изтрезнеят зениците стари,
в душата ми става пак тясно.
Върни се, природо, със старите рани,
крилата ми бели подай!
Тежът ми копита и календари.
След мен само кучето лай...
Къде сте, сърцати приятели стари,
кажете ми колко дължа?
За тези приятелства, мили ми братко,
подай за монети ръка.
Аз всичко си плащам и всичко ще върна.
Аз знам за разплатата, знам!
Подай за последно ръката си тъмна -
душата си черна да дам.
Над мен вече пада със пукот тавана
и рухва домът ми прастар -
ще зейне на двора, открит като рана,
по-светъл, по-страшен от храм.
© Мария Чомакова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
"Но щом изтрезнеят зениците стари,
в душата ми става пак тясно."
Прекрасно си го написала!!!Замисли ме!
-
Боже, каква красота !Истински , образен стих, невероятно усещане като четеш! последният стих е просто гениален, страхотно удоволствие беше да прочета това. С обич.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
тази истина.Поздрави за хубавия стих!!!