Никога така не съм се смяла,

никога така не съм мечтала.

Имало е време, когато бях сама,

беше бреме за мен тази самота,

колко съм щастлива,

звъннеш ли в нощта.

Щом затвориш телефона,

пак съм сама,

гласът ти в мен отеква

до края на нощта.

Не плача вече аз,

какво да упреквам –

съдбата или нас?

Твоята посока е една,

моята пък друга е сега,

кога ще се слеят твоята и моята съдба?

Различен от мен си ти,

нямаш моите мечти.

Но може би такъв те обожавам

и желая да те притежавам.

На моменти чувствам,

че никога не съм те губила,

а друг път,

че никога не съм те имала.

Кога си бил най-истински,

кога си бил най-искрен ти?

С тебе всеки ден различен е

и може би затова обичам те.

За никой толкова не съм плакала,

никой толкова не съм чакала.

Не вярвам и не искам

да обичам друг,

не вярвам и не искам

да се вричам на друг.

Всеки ден припомням си

всяка твоя дума,

всеки ден припомням си

всяка твоя ласка.

Пролет е, спомням си първата ни среща,

лято е, спомням си нощта гореща.

Есен е, спомням си самотата,

зима е, лед сковава ми душата.

Една година мина ей така,

една година мина в самота.

И колко още ще е все така,

и колко още ще съм сама?

Какъв човек си ти,

един път не се оплака,

какъв човек си ти,

един път не заплака?

Радвам се, че силният си ти,

радвам се, че в очите ти няма сълзи.

24.01.2008г.