АВТОБУСНА СПИРКА
Голяма тълпа се беше събрала да чака автобуса. Времето беше хубаво, но въпреки това хората нервничеха. Едни закъсняваха, други бързаха, а трети са невротици без да го знаят.
- Отместете се, господине – каза засукана жена на средна възраст, ако този пол разполага с такава. – Стъпили сте върху самочувствието ми!
Той погледна унило, видя забрадката на жената, после новичкия й бежов шлифер, обърка се, защото шлиферът му се стори мъжки, а забрадката – женска, но сега нали има такива хора, май им викат метросексуални, обличат едно, за да скрият друго, затова побърза да отмести крака си.
- Не този крак! – провикна се жената със забрадката и бежовия шлифер.
Отмести и другия си крак.
- Благодаря. – Бежовият шлифер се развя от вятъра, забрадката, и тя тръгна наляво, но бе здраво завързана, пазеше главата от нещо. – Левият ви крак настъпи самочувствието ми, а десният – спомените. Внимавайте къде стъпвате.
Унилият се загледа в краката си. Обут беше в стари, но запазени за възрастта си обувки, които не пропускаха влага, когато не вали. Бяха скъсани навсякъде, вътрешността им стърчеше и той настъпваше подметката, когато ходи, защото тя се бе разшила и стърчеше настрани. Наистина трябваше да внимава къде стъпва.
- Изглеждате ми доста разсеян – продължи бежовият шлифер. – Да не би да сте художник или писател? Те са такива като вас. Само ви липсва таке.
Мълчеше. Това подразни забрадката, която се разклати заедно с главата под нея:
- Не че ме интересува с какво се занимавате... Просто уточнявам. Искам да знам кой си въобразява, че може да настъпва самочувствието на хората. Или спомените им.
Той пак погледна обувките си. Приличаха на зле увити партенки, готови да се разпаднат всеки момент.
- Интересът към мен е тъй значителен, че всеки ден се намира по някой да ми настъпи нещо. Веднъж настъпиха дори чувствата ми, представяте ли си!
Не си представи, зачуди се защо всичко в тази жена е на земята, та да го тъпчат. Гледаше тъпо и мълчеше. Това я вбеси:
- Аха, значи така!
Тя вдигна ръката си и го млатна по главата с чантата си. Вдигна ръце, за да се предпази. Получи няколко успешни удара, защитата вляво му бе слаба; като цяло се отърва леко.
Докато траеше рунда, автобусът дойде, пое тълпата, пуфна няколко пъти, натежал и гузен за закъснението, и пое по пътя и по своето разписание.
На спирката останаха двама. Една жена със стъпкано самочувствие, спомени и чувства, облечена добре и в централна възраст, и един раздърпан и унил човек, незаслужено набит и мълчалив, настъпил без да иска самочувствие и спомени, и чувства. Двамата чакаха – всеки по своему – един и същи автобус, в една посока бяха.
© Владимир Георгиев All rights reserved.