ЧОВЕК С ТАБЕЛА НАЙ-ОТПРЕД

Никой не знаеше кой ги организира, нито къде ще е следващата им сбирка. Появяваха се внезапно, носеха едни и същи плакати, исканията им бяха ясни, оправдани, последователни.

Стачкуващи хора – млади, стари, многодетни, бездетни, бедни, по-малко бедни и съвсем богати се събираха на площадите и, обединени от нещо, протестираха.

Като ги гледаш, замисляш се колко много им трябва да се обединят и колко малко – да се разделят.

- Протестираме срещу увеличението на тока! – гласеше един лозунг, изписан върху мукава. Носеше я здрав българин със зелено яке и гумени ботуши. Приличаше на ловец.

- Ей, ловеца, с теб сме! – подкрепиха го от другия край на площада.

Чу се силно: „Долу!” Народът бе единен.

Слезе при народа премиерът и носеше скована от старо дърво табела, на която бе написано нещо гневно с удивителна накрая.

- С вас съм! Протестирам! – каза той, свали си вратовръзката и я уви нервно около юмрука на дясната ръка, която носеше гневната табела.

Народът се скова и замига объркано като светофар на ръчно управление.

- Объркал си, шефе, митинга – осмели се да проговори един протестиращ. – Тук сме против бедността.

- Долу бедността! – изкрещя министър-председателят. Обърна табелата: там беше изписано друго гневно нещо, с три удивителни накрая.

На групички хората започнаха да бъбрят нещо с приглушен глас. Емоцията увисна във въздуха: балон, готов да се спука.

- Защо си дошъл тук? – попита младеж и отправи сърдит поглед към премиера. – Аз не мога да храня семейството си, жена ми я унижават в службата заради някакви си триста лева, положението ни е драматично, а ти си дошъл да се подиграваш с нас.

- Никога! – екна гласът на човека с власт. – Никога не бих се подиграл с мъките на народа. Знаете ли откъде идвам?

Видяха, че е готов да говори нещо и го наобиколиха.

- Идвам от друг митинг, срещу ниската разкриваемост на убийствата, против липсата на справедливост, против корупцията. На север оттук оглавих митинг срещу битовата престъпност. Завчера протестирах срещу енергото и топлофикация, тия народни изедници. Сега се вливам във вашите редици, защото...

- Айде стига, бе! – рече ловецът. Гумените му ботуши лъщяха като лакирани. – Да ми ядеш галошите. Ние протестираме срещу властта, не разбираш ли?

- И аз протестирам срещу властта! – изкънтя ясният глас на премиера.

- Ти нормален ли си? – попитаха ботушите, готови да ритат.

- Аз съм от нормален по-нормален. Долу властта!

Ботушите заплашително приближиха.

- Коя власт да е долу, бе? Какво говориш изобщо? Нали ти си властта! Ти и чиновничетата около теб, които ни докараха до това дередже...

- Няма такова нещо – рече сговорчиво и делово председателят на Министерския съвет. – Властта е на народа. Народовластие. Някои му викат демокрация.

Вдигна с десницата, увита с вратовръзка, своята табела и изкрещя: „Да живее демокрацията!” Без да знаят кой точно вика, тълпата като ехо повтори: „Да живее демокрацията!”. Площадът се напълни с недоволни. Водеше ги човек с табела и всичко, което казваше, биваше повтаряно на талази от настръхналото множество.