Вали. От оня ситен дъжд, дето хем мирише на ноември, хем като се лепне за косата ти измъкване от мокрите му целувки няма. Тръснеш глава насам-натам, свреш врат в яката на връхната си дреха и току усетиш дъното на Марианската падина сред локвите на този свят. Обувките ти жмръцкат, от чантата ти капе вода, а комбинацията дъждовен ден с рожден ден съвсем подкарва прозата към крилатата фраза: „по(д)вода да ти върви“. Е, да ти върви, да ти върви, ама колко точно трябва да ти върви, че да се окажеш на сухо място, с мокро настроение и наводнени дрехи? Накъде да ти върви?! Напред или назад, защото настрани е някак неудобно да свърнеш – отляво – кал до колене; отдясно – кал над колене. На всичкото отгоре си обут с пеещи обувки, чиито усти замлъкват колкото да сдъвчат поредната порция невероятна кал. Кал! Не е кафе с кроасан, а кал, намазана тук-там с някоя живописна опаковка от какво ли не.

- Вика ли ме някой?!

Спираш, ослушваш се, оглеждаш се, плюеш си в пазвата и с походката на невидим, умиращ от страх призрак се чудиш коя спасителна мисъл да хванеш за опашката.

- Ало, вика ли ме някой?!

Замръзваш. Дишаш наум. Броиш до десет. И тръгваш.

- Жмръц, жмръц...

- Ей, ти! Ти де, мократа кокошка с пеещите обувки. я се обърни.

Явно някой говори на теб. Ами сега. Абе не боли човек да хвърли един поглед.

- Не, не натам, насам! Не, още по-насам.

- По-насам от по-натам няма. Не Ви виждам! Пък и не ми се гледа.

- Ау, каква е лошава. Не, не е лошава, рошава е. И мокра. Мирише на лято.

- Това с лятото е много мило, но не ми помага да Ви видя.

- Ами гледай надолу. Не в краката, Малко по-напред и по-надолу.

О, да му се види края, най-накрая съзираш нещо, пардон, някой разположен на височината на коленете ти, все едно се е опънал на плажа, но... Лежи във въздуха.

„Във Въздуха никой не може да лежи“- размахва крив пръст под носа ми Баба Яга от приказката за лека нощ. „Гледай си работата! Това, че твоята история е разказана и на всички е ясно колко си ужасяваща не ти дава право да даваш на ужасен човек съвет.

„Този се казва Жмръц“ – забива изречението като пирон в ... де да знам какво моята зловеща покровителка. „Хем е от клан, ама не от онази приказка „Клан не доклан...““

„Тихо, Ваше Яговеличество! Съвсем ми съсипа рождения ден!“

„Хм, да не си от ония, дето вярват, че като правят нещо ще стане нещо?!“ – примлясква от кеф бабата.

- Ти, бабке, да мълчиш – в един глас, все едно рецитираме стихотворение в детската градина, изричаме с господин Жмръц.

- О, ще почакам да видя докъде ще оплескате нещата, пък и да мълча, мога да опитам. Ама не е сигурно, че накрак същество като мен е редно да се учи да мълчи. Кафе пие ли ви се? Или нещо по-така? – изтърсва Баба Яга.

Наоколо пусто, някакво куче притичва в пролуките между локвите и миг преди да изчезне блясва бледа светлина. Яга тръгва към нея. Лежащо-висящия шезлонг я следва, мъжът изглежда сух и щастлив, а аз, между другото се наричам Ти, се влача след тях.

„Ти, какво се моташ? Хайде, влизай!“ – реди ме Яга.

Случвало ли ти се е, да стискаш толкова дълго очи, че като ги отвориш светът пред теб да прилича на милион светулки? Случвало ли ти се е?! Е, нищо, някой ден ще ти се случи и ще видиш пред себе си запалена камина, нахлупила връз живия си огън широк комин, окичен с медни съдини и бог знае с какво ли не, а срещу нея, да се е вие и превива бар плота на онова, което можеш да достигнеш...

- Къде е Яга? – оглеждам се, но от Бабата – ни вест, ни кост. Не, напипвам някаква кост в джоба на връхната си дреха. Пръстите ми са омазани в нещо черно, което се лее от нея.

- Не се пипай! – добродушно ме съветва Жмръц.

- Е, тогава дай да пипна теб.

- Ти, ти сериозна ли си?

- Ако не ме каниш да се надпиваме, може и да съм сериозна, но ако се готвиш да си навлечеш беля на главата съм съвсем сериозна, а и все пак...

- Ясно!

- Нищо не е ясно! Не ти е ясно!

- Е, аз не съм Ти.

- И не бива да бъдеш.

„Аз се казвам Сю. Кръчмар съм и ако няма да поръчвате, ставайте и се махайте...

- Ти черпи! Има рожден ден. -казва Жмръц

- Ти ще почерпи когато си получи подаръка.

Жмръц се ухилва и ревва: „Хей я кръчма, хей я е, щом желаеш Ти, ще я намираш ти, без да стъпваш в калното море. Кланът ще познаеш някой ден, а сега седни ей тук, до мен. Дай костта да драсне някой ред, що живот е – да изпишем занапред...“

Съхна ли косата ти, спаха ли обувките под масата, вкусна ли беше раздумката... Е, това е дълга, като живота и здравето история.

Време е. Да си я спомним.