Вали. От оня ситен дъжд, дето хем мирише на ноември, хем като се лепне за косата ти измъкване от мокрите му целувки няма. Тръснеш глава насам-натам, свреш врат в яката на връхната си дреха и току усетиш дъното на Марианската падина сред локвите на този свят. Обувките ти жмръцкат, от чантата ти капе вода, а комбинацията дъждовен ден с рожден ден съвсем подкарва прозата към крилатата фраза: „по(д)вода да ти върви“. Е, да ти върви, да ти върви, ама колко точно трябва да ти върви, че да се окажеш на сухо място, с мокро настроение и наводнени дрехи? Накъде да ти върви?! Напред или назад, защото настрани е някак неудобно да свърнеш – отляво – кал до колене; отдясно – кал над колене. На всичкото отгоре си обут с пеещи обувки, чиито усти замлъкват колкото да сдъвчат поредната порция невероятна кал. Кал! Не е кафе с кроасан, а кал, намазана тук-там с някоя живописна опаковка от какво ли не.
- Вика ли ме някой?!
Спираш, ослушваш се, оглеждаш се, плюеш си в пазвата и с походката на невидим, умира ...