ЛОВЦИ-2
Не мина и седмица, срещам Лазо в малката градинка до пазара. Той е мършав и нисък, върти се като пумпал, което означава, че или мисли, или се тревожи за нещо. Тръгва напред, стремглаво, почти тичешком, после внезапно спира, обръща се кръгом, като по заповед, и пак закрачва. Така напред-назад постепенно променя оста и точно като Земята, прави овални кръгове, върти се около себе си човекът, на планета прилича, свел глава, безпаметен.
- Добра среща! – викам му.
Той се сепва, радва се, че ме вижда. Как няма да се радва, нали това съм аз, най-добрият му приятел.
- Май ще имам повод да почерпя – очите му искрят, - много скоро, още утре! А защо не и днес!
- Дай боже да има такива поводи!
Не го питам защо ще черпи, той сам ми каза:
- Значи, днес ми е интервюто. Добре ли изглеждам?
Чак сега забелязах, че си е сложил парцал на врата и най-сетне е зашил горното копче на сетрето, което носеше откакто го помня. Навремето беше зелено, сега вече няма цвят, но не е скъсано, вероятно понеже знае, че и да се скъса, няма как да изглежда по-зле, вече му е все едно.
- Както винаги си – уверих го, за да не сгреша в отговора.
- А папионката не виждаш ли? - той опипа доволно кафеникавия парцал.
Нищо не казах. Това нямаше как да е папионка, но нека така да е. Потупах го по рамото.
- Много си добре. Дори копче имаш. Явно нещо важно предстои.
- Днес ми е интервюто. Започвам работа, друже! Стига да ме одобрят, разбира се.
- Браво! – Наистина се зарадвах. Нека най-после да заработи човекът. Много време мина, откакто го съкратиха. Някой друг път ще ви разправям. Той никога не е бил съвсем добре, но напоследък заприлича на клошар и не е съвсем с всичкия си. – А ти... какво правиш тук тогава? Кого чакаш?
- Чакам да ме извикат. – Погледна часовника си. – Всеки момент ще е, вече е десет часа.
Огледах се. Бяхме насред градинката, една красива майка с непослушно дете мина покрай нас, тя му се скара нещо, а детето се изплези. Обичаха се. На пазара кипеше живот, продаваха скапаните зеленчуци, които стояха в кофи зад витрините, а на сергиите слагаха свежи и примамливи екземпляри, да залъгват купувачите. Алъш-веришът вървеше, голямо надлъгване е това бизнесът, ей! Нямаше никакви офиси наоколо, не разбрах напълно за какво говори приятелят ми. Къде ще се състои интервюто? Попитах го:
- Щом си се увил с тази мистериозна... папийонка, работата ще е сериозна, нали?
- И още как! С трудов договор, представяш ли си? Не е сезонна работа, дори не е временна! Постоянен трудов договор, дебела работа, копеле!
Той ме шибна по рамото. Искреше.
- И къде ще е интервюто?
- Тук. Отсреща. Ей-там!
Там, където посочи, беше тоалетната. Сива, вдълбана в земята, олющена телена ограда преграждаше входа й, вляво беше мъжкото отделение, вдясно – женското. От мъжкото излезе един господин с черни гумени обувки, огледа се безизразно, видя Лазо и рече:
- Ти ли беше? Айде, идвай на инструктажа, назначен си!
Лазо подскочи, отново ме бухна по рамото и се затича към дебелия с гумените цървули. Двамата влязоха в тоалетната.
Купих каквото трябваше от пазара, оставих до мивката бележките от покупките, за да може жена ми да е сигурна, че не я лъжа с парите, и хукнах в съседния вход. Там живееше Лазо, като бяхме деца, пак така бързах да го викам за мач, да ритаме или да играем на фунийки. То май и сега това правим, само дето вече не ходим на училище.
- Няма го – каза синът му. – Каза, че отива по бизнес.
Ясно, значи още е на интервю. Тичам до градинката на пазара и заставам до мъжкото отделение на тоалетната. Все ще излезе някога, дори да е по голяма нужда. Аз не бързам.
След десетина минути излезе, ухилен до ушите, квадратният инструктор се сбогува с него, като му подаде дебелата си червена ръка.
- Айде да пием боза. Жаден съм! Всичко ще ти разкажа.
Намерил работата по обява. Ще чисти тоалетната. Дори изместил други двама кандидати, него избрали, защото е с висше образование, а може и да не е затова. Може би защото е още млад, няма и петдесет. Дете има да храни, жена му едва смогва. Абе, няма значение, вече съм на работа, наздраве! Изпихме си бозата и кой откъде е. Времето е пари.
- Значи чака, а? Лазо си намери работа, а ти си още безделник! – изкрещя жена ми, като й разказах вечерта. – Престани да си въобразяваш, че ходиш на работа! Започни да изкарваш пари, а не да се мъкнеш в оная дупка по два часа на ден и да се връщаш без стотинка! Ясно ли е?
От ясно по-ясно. Да престана да се мъкна в оная дупка, както жена ми наричаше редакцията на списанието..., да започна да изкарвам пари.
На другата сутрин се обадих на Панайот, той се занимава с партийни дела, богат човек стана, беше централен нападател в отбора, когато ритахме зад блока преди има-няма трийсет години. Така и така, казвам му, хептен се сдухах, уж се водя на работа, ама пари нямам.
- Още ли киснеш в онова списание, как се казваше?
Казвам името на списанието.
- Нищо не ми говори.
- Няма как да ти говори - казвам, - то спря да излиза.
- Ами така ще е иначе, като не следвате партийната линия. За политика, за власт, за секс и за пари обичат да четат хората, а не за някакъв си там морал, ценности и други помии. Голи жени публикувахте ли? Не? Тъпанари. Голата плът лепи погледа, подува лимфите, гони рака, изпразва джоба. Мене да питаш за журналистика! Ако пишеш за бежанците – до бежанеца слагаш гола цица. С ей-такова зърно! Ако е за гръцкия дълг – лепиш голо дупе, ама голямо, гръцко, да е тематично. Нищо не разбираш, като те гледам такъв ошмулен! Както и да е, мой човек си, ще ти помогна. Навреме идваш, точно преди изборите.
(...)
© Владимир Георгиев All rights reserved.