М Е Р А Ц И, П У С Т И М Е Р А Ц И…
Делничен ден е. Улиците са пусти и празни, жива душа не се мярка по тях. И местният парламент е оредял, само Тоню и Доню са поседнали на пейката в центъра на селцето и подлагат старческите си кости на припека.
- Наборе?Да вземем да се преместим някъде на сянка , че тука ще слънчасаме. – обади се по едно време Доню.
- А, харни сме си и тука.Ей на слънцето отива на заник и скоро ще излезем на сянка.
- Аха. - прозя се Доню, но набора му не го чу и продължи . - Та-а , до къде бяхме стигнали,
- Що-о, що? Аха, да бе да, до там. - отвърна му Тоню уж, че го е разбрал.
- Ами чудя се , що пръста ти е вързан?
- Що? Кой е вързан?
- Пръста ти викам. Що е вързан?
- А, моя ли?Ами то-о, тя стана една не е за разправяне.
- Ей, браво, бе! И на мене ли няма да кажеш?
- Ще ти кажа, бе наборе, ама се чудя що така тия мераци не минават като годините ами остават да ни глождят отвътре, а? ...