МОКРО

Спорът заплашваше да наруши обичайното спречкване между двамата стари приятели – две древни годзили на мисълта, обречени да бъдат заедно до края на Времето. Единият беше брадясал, на около шейсет, с много бръчки, които го правеха грозен като сушена кайсия или като повехнала смокиня, лявата му ръка трепереше винаги, когато засмукваше електронната цигара. Другият беше около шейсетте, с побеляла брада, която бе рано да засуква, защото не бе пораснала достатъчно, но той я приглаждаше редовно, целият беше сбръчкан като Жан-Пол Белмондо, но не тъй привлекателен като него, напротив. Бяха седнали в кварталната сладкарница.

- Аз тебе не мога да те разбера, и това си е! – рече разпалено единият.

- Не можеш, разбира се, как ще можеш. Виж се само – изфирясал си като смокиня в бидон без дъно.

- Моля, моля! – обиди се първият. – Ти ли ме наричаш смокиня? Ти, който си една изгнила стафида, накисната в кило метакса!

- Аз никога не съм ходил в Гърция, за да съм натопен в метакса... Да не казвам кой точно ходеше през година в южната ни съседка, за да си пече там... да не казвам какво...

- „Да не казвам кой, да не казвам какво...” Ето, това си ти, ченге бившо, настоящо и бъдещо! Ти никога нищо не си казвал, защото никога нищо не си помислял, тъп си като риба чук.

- Ето ти пак гръцки сравнения – риба чук няма по нашето Черноморие. Виж в Средиземно море май има.

- Има, ама няма!

- Ти откъде знаеш?

- Знам, защото не са ми промили мозъка в  школите на КГБ! Ясно ли е?

Сладоледите, които са биха поръчали, бавно потекоха върху масата в сладкарницата и заприличаха на слузестите къщи ала Гауди в Испания. Те се мразеха, плюваха се и размахваха малките пластмасови лъжички – те бяха меч в ръцете им, копие или поне джобно ножче, предназначено да нарани другия. Двамата воини все пак се поуспокоиха, когато вече сладоледите им капеха по панталоните, установиха, че вече са пролели кръв, щом са се намокрили, и пъхната томахавките си в купичките с крем, който преди време беше сладолед.

- Хубаво беше в Гърция – въздъхна единият, след като погледна пред себе си и съжали за разтопените топки на сладкото изкушение. – Солено море, чудесна риба, прекрасно узо и оная ми ти чудна гръцка салата... В нея домати, червен лук, маслини, сирене „Фета”, от онова, нали го помниш, имаше го и при нас преди време, мазно и сочно. На мен веднъж ми сложиха и печен патраджан в салатата, овкусен с чесън, ама вкусно ти казвам...

- Красива е Гърция, дума да няма – съгласи се вторият и размаза с длани изцапания си панталон. Сладкият крем засъхваше бавно и оставяше голямо бяло петно над коляното му. – Какви спомени имам от там само. Не е вярно, че не съм ходил...

- Как ще е вярно! Та аз знам, че си ходил. Само да те ядосам. Всеки нормален човек в Гърция отива, да почине и да разхлаби вратовръзката.

Кимнаха и двамата.

- Това, за вратовръзката, хубаво го каза. У нас вече четвърт век хора с вратовръзки ни връзват краката. Така хубаво ни завързаха, че вече не само Гърция, ами и родното си село не можем да отидем да видим.

- На младите отнеха бъдещето, на нас – миналото.

- Ами нали за да се добре, трябва да отнемат от някого по нещо. В природата, казват, нищо не се губело.

- Така трябва да е, защото Гърция пак си е добре, и гърците ще се оправят, и Европа ще им помогне. Където е текло, пак ще тече.

Двамата погледнаха мокрите си панталони – всичкият сладолед, който си бяха поръчали, беше прокапал и протекъл върху тях.