Част от глава първа

Беше времето отминало напразно и ставаше все по-студено, и по-студено. Слънцето заспа зад тъмни, мъгливи облаци. Така изморено изглеждаше то. Спусна се черна гъста мъгла над планината Ехиндрен. Там, между гъстите гори, острите скали и назъбени върхове. Сред празнината оглушели птичи песни блуждаеха. В тази забравена от Създателката планина  се намираше един крепостен град, който бе разположен в нейното подножие. Името му беше Стреин'дерк. Историята му бе много дълга и тъжна за да се разкаже. Обвързана с безброй войни и жертвоприношения в името на по-добро бъдеще. Градът бе кръстен на великия войн Стреин (в превод 'истина'), живял там преди 300 000 години. А самото му съществуване произлизаше от много по-късен период. 

  В този древен град цареше мир и жителите му се радваха на хармонията що царуваше там вече толкова хилядолетия. Той беше единствен в тези покрайнини. Сградите бяха построени върху скалисти местности,и повече приличаха на малки замъци, уличките му бяха дълги, но тесни и всички те приличаха на лабиринт. 

Жителите му бяха привикнали с тишината около тях, тъй като бяха откъснати от останалият свят. Случваше се, но много рядко изгубен чуждоземец да ги посети ала тези същества го прокуждаха още преди да влезе зад стените на града. Може би от страх или суета, те не обичаха чуждоземците. Така е било откакто е просъществувал Стреин'дерк. 

Настъпи късна есен. Планината се бе превърнала в златиста инкреда. Листата на дърветата танцувайки, падаха на сухата земя. Чуваше се ехото на отиващата си поредна година. Отново щяха да падат снежни бури щом дойдеше лютата зима. Ех, че безмилостна бе Природата към ехиндрената гора. Но преди зимата да прегърне планината със снежната си обвивка, есента щеше да остане дълго като неискана гостенка. От друга страна, есента донасяше тиха красота, на която обитателите на Стреин'дерк се наслаждаваха. За тях тя беше най-добрият сезон. Именно тогава те събираха реколтата си, за която са се трудили през тежкото лято, но имаше и нещо друго, което беше много важно за тях: това бе празникът на Ирминт'мей (Покровителката на планината). На този ден всички се събираха на центъра пред паметника и храма на Покровителката. На този ден всеки жител даряваше по нещо свое и отдаваше душата си в нейна чест. Имаше дори и ритуал, в който 'даряваха' една душа на Ирминт'мей, в замяна тя да ги пази и да бъде милостива над тях през идните години. Ала имаше едно условие - жертващата се душа трябваше да бъде чиста и невинна. 

Този ритуал се освещаваше на всеки двадесет креонови години, и макар да бяха привикнали с него, някои все още негодуваха заради жертвоприношението. 

 Сега празникът наближаваше и те бяха неспокойни. Усещаше се промяната на вятъра, който се промъкваше из града. Гласовете шепнаха и шепнеха за туй що предстоеше. От фалша си личеше колко празни бяха тези създания. Ни едно не бе достойно за да бъде дадено на Покровителката. Какъв свят и какви времена бяха! Дали в този град щеше да се роди създание, чиято душа да е чиста? Въпрос, на който нямаше отговор до онзи ден...

Велимириева ера 

година 575, след създаването;

ранен етап

- Събуди се! Ериен, събуди се! Закъсняваш, отново закъсняваш! - чу се дразнещият глас на майка Нерика, която се вайкаше из къщата. Търсеше нещо, което навярно синът и бе изхвърлил преди време.

- Срам! Срам! С какво извинение ще минеш този път Ериен? Как учителят не се е отказал от теб до сега!? Със сигурност ще те изгони! - продължаваше да шушне тя, не забелязвайки, че сина и вече бе тръгнал от вкъщи. Той отново се беше успал, отново закъсняваше. Не ходеше по свое желание на уроци при учителят Кера, защото това бе волята на неговата майка и по-малката му сестра Виемера. Той бе послушно и добро момче, което изпълняваше всичко, което майка му заръчаше и се стараеше да удовлетвори всяко нейно желание. И все пак, в сърцето му гореше друг огън, чужд. Момчето притежаваше нещо, което останалите от града не притежаваха, и се дразнеше, защото беше различен от тях. Пазеше го в тайна от другите, най-вече от учителят Кера. Баща нямаха. За него не се говореше никога, нито града го споменаваше. Преди много години той ги изостави и само Създателката знаеше дали бе жив. 

 Много бяха причините, заради които не искаше да бъде негов чирак. А именно тази, че Кера изповядваше Стара религия  и беше последовател на Създателката. Именно заради това, съседите му не го харесваха и говореха клевети из целия град - бил магьосник, шпионин от друга галактика, дори доносничил на Създателката... но това бързо отшумя, и вече не му обръщаха внимание.

Ериен бе раздразнен. Докато се изкачваше по каменистата и стръмна пътека, той си мислеше за това. 

Стига до домът на Кера. Застана пред портата, почука няколко пъти на портата и чакаше. Мина се време. Почука още няколко пъти, но никакъв отговор. Изведнъж се чу глух шум от другата страна, при което Ериен се с дръпна крачка назад. Настъпи отново тишина. "Какво ли прави пак?" - си помисли.

- Вече можеш да влезнеш! - чу се дрезгавият глас на Кера. Ериен бе странно спокоен с мисълта, че учителят му ще го накаже. Портите се отвориха и влезе в домът му. Макар и малък, изглеждаше просторен. Къща направена от твърд гранитен камък и желязна порта. Отпред имаше градина с овошки и екзотични цветя...

Младият момък влезна в работилницата където бе и учителят му, който правеше странно сечиво. 

- Седни тук и чакай! Не остана много. Трябва само да го шлифовам и подостря. - каза сухо Кера като триеше потта от челото си. Ериен го послуша и тихо седна върху каменния стол. Настъпи кратка тишина, докато трясъка и шума от чука не я развали. По едно време Кера се обърна, погледна Ериен (който гледаше някъде в пространството).

- Днес няма да правим нищо - каза му. Последва рязък отговор.

- Добре. В такъв случай ще си тръгвам.

- Да съм те освободил, момче? Казах, че няма да те уча на заклинания както обикновено. Вместо това ще ми помагаш в работилницата. За това по-добре кротувай и изпълнявай това, което ти кажа! 

Погледите им се пресрещнаха. Ериен присви вежди и се замисли. Последва тежка въздишка.

- Слушам. Кажете ми от къде да започна?

- Стой си на мястото докато не ти кажа, момче. Има достатъчно работа и за теб. - рече кратко Кера. След това се обърна с гръб, изтри отново челото си и започна да обръща сечивото...