Четвърта глава -

първа част

“Когато северната луна изгрее - за жътва станало е време...”

  Слънцето все още не беше изгряло, когато Кера отвори очи. Бе събуден от меланхоличната песен на анхелотата*. (често срещан вид птица с четири крила, която гнездеше в горите на тази планина; тя се различаваше от останалите видове със странната си украска: пъстро зелено около очите примесено с тъмносиво, а всяко едно крило беше уникално и различно от другото. Перушината й бе дълга и гъста, с тънък, но остър клюн, с който лесно успяваше да намери храна в дълбоките кори на дърветата. Хранеше се с дребни мушици, червеи, личинки и всякакви други насекоми. Цвета на очите й беше рубинен, което придаваше ужасяващ за жителите на Стреин’дерк вид, затова избягваха да се застояват в територията, на която гнездеше). За него обаче беше едно от любимите му създания. В библиотеката си имаше цели книги, в които се говореше за нея и другите видове птици, живеещи в планината Ехиндрен.

За Кера песента на анхелотата беше най-красивото нещо, което бе чувал за първи път от години...

 Все още лежеше. Погледът му блуждаеше към синия небосвод. Обърна бавно главата си към момчето срещу него, което спеше. Усещаше топлината от угасналия огън. Наоколо беше тихо. Спокойно. Скоро трябваше да тръгват. Стана бавно така че да не събуди Ериен. Протегна се и с няколко телекенични движения на ръцете прибра одеалата обратно в кожената торба. После напълно загаси жаравата.

Наметна кожуха върху раменете си. Усети внезапен студ. Обърна се на север - откъдето бяха дошли. Нещо не беше наред. Въздухът натежня. Носеше се мирис на беда. Внезапно профуча стрела на сантиметри от лицето му. После още една. И още една. Заваляха като дъжд. Вдигна ръце и направи защитна сфера от материализирана енергия.

“По дяволите. Невъзможно е да са ни надушили... по дяволите.” - изпсува на ум.

Въпреки това запази самообладание.  - Ериен! Ставай! Бързо! - извика.
Момчето подскочи в паника. Нямаше време да реагира, нито да разбере какво се случва.

- Какво става!? - попита объркано. - Няма време за обяснения. Бягай! - отвърна Кера докато поддържаше бариерата около тях. По най-бързия начин напъха нещата си в раницата и хукна напред. Кера беше зад него, като насочваше пътя. Не след дълго се оказаха в гъстата гора. Бягаха. Но от какво? От кого? Докато тичаха, Кера се обръщаше назад за да види нещо, каквото и да е, но нямаше никого. Врагът беше умен. Бърз. Може би дори невидим. Как да се биеш с нещо, което не виждаш?
След няколко километра неспирна гонитба, пътеката ги одведе до изоставена скалиста крепост. Влязоха в нея и се скриха в нещо като дупка под една скала. Бе идеалното скривалище. Сърцето на Ериен биеше бързо. Беше уплашен. Кера знаеше. - Дишай дълбоко, момче. - каза тихо докато се оглеждаше през малък отвор. Нямаше нищо наоколо.

Също като затишие преди буря.
- Какво става? От какво бягаме? 
- Дявол ме взел, не знам. - отвърна. 
- Как така не знаете!? - изненадано възкликна Ериен, като сложи ръка на гърдите си. Вдиша дълбоко няколко пъти докато постепенно нормализира дишането си. За първи път Кера не му отговори, защото и той самият не знаеше.
- Без повече въпроси. Стой мирен и не издавай звук. Ясен ли съм? - рече.

Момчето кимна в съгласие. - Ще пробвам нещо, затова бъди нащрек. Очите ти да бъдат на четири. Без повече приказки, Кера остави нещата си на земята, извади от джоба на панталона си малка руна, след което скръсти пръсти във формата на петолъчка. Седна на земята и затвори очи. Пое дълбоко въздух. Няколко минути след това момчето видя как очите му присветнаха в синя светлина.

 Ериен не обели и дума. Имаше му пълно доверие, въпреки дрязгите, които имаха. Той знаеше какво прави Кера. Буквално и преносно. Това беше вид техника, на която също се обучаваше, но му бе трудно да се съсредоточи и контролира. “Труден случай си ти. Нямаш никакъв баланс, за това не успяваш, синко. За да успееш ти трябва самоизградена дисциплина, контрол върху емоциите, които бушуват в теб, хармония с вътрешното ти “аз” и със заобикалящият те свят, и не напоследно място - баланс между душа и тяло, а при теб и двете липсват. Насъскал си ги като кучета, които постоянно се бият помежду си. Не казвам, че е лесно. Аз също трудно се научих. Апроксалното излизане е нещо, с което малко успяват напълно да се справят, но пък не е невъзможно. Затова имаш мен." - изплува спомен в съзнанието на Ериен. Техниката се наричаше “апроксално излизане от физическото тяло.”, която беше много древна по произход. По-просто обяснено, представляваше телепортиране на духовното тяло заедно с дадени проценти от физическото. С колкото повече проценти от физическото тяло излизаш, толкова повече се увеличаваше шансът ти за успех. Това беше гаранта му, че ще се върне. Тя бе най-често ползваната техника с цел разузнаване и предвиждане на ходовете на врагът, на която те учеха веднага щом влезеш във армията.

 Въпреки че не обичаше да бездейства, не искаше да пристъпи заповедта на учителя си. Мразеше дa не прави нищо, караше го да се чувства безпомощен и безполезен, но в момента сякаш това беше най-добрия вариант.

Не че имаше и друг. В главата му се лутаха хиляди въпроси: не само за пътуването, но и за сънищата, които продължаваха да го преследват, гласовете, които го будеха нощем, смръзявайки кръвта му, защо се отнасяха с него сякаш бе специален...защо?  “Сега и това...какво се случва, по дяволите!?”. Искаше отговори. Бяха му необходими. “Веднъж да се измъкнем... и ще бъда директнен с Кера.” - обади се вътрешният му глас.
Не знаеше колко време ще отнеме на Кера. Къде е в момента. И колко ще се забави. “Той ще бъде добре...” - убеждаваше го съвестта. Придвижи се с тихи движения до отвора, през който по-рано учителят му наблюдаваше. Нищо не се виждаше през гъстата мъгла, която беше паднала изведнъж. “Нещо не е наред.” - прошепна.

Остана на пост и продължи да наблюдава.

Възнамеряваше да използва умението с очи - лекристроза* (способността да виждаш през сгради и всякакъв вид премети, енергийни тела, невидими и видими присъствия и магия на 15+ км. от местоположението си. Колкото повече енергия използваш, толкова по-добър е шансът да използваш пълният потенциал на лекристрозата.
Затвори очи и секунда след това ги отвори. Придобиха неестествен вид. Цвета беше наситено червен. Нервните окончания около тях изпъкнаха. Кожата му стана бледа. А косата му се сля с цвета на гранитните скали.

Сега щеше да действа. Седна и кръстоса крака. Сложи ръце до гърдите си и пое дълбоко въздух. 
Насочи погледа си през мъглата. Видя три черни сенки, които се биеха срещу...

“Чакай малко. Това трябва да е Кера. Сам срещу...каквито и да са тези същества.” - забеляза момчето. Виждаше ясно всяко движение, всяко потрепване на мускулите, всичко. Изведнъж Кера обърна погледа си към него. “Не, не ме е видял! Няма как!” - паникьоса се Ериен, затваряйки очи.

 - Ти да умреш ли искаш!?! - чу гласът на Кера до себе си. Отвори очи и го видя до себе си. Усети как Кера го сграбчва и лицето му бе на сантиметри от неговото. Ериен не можа да реагира.

 - Попитах те нещо. Отговаряй! 
 - Не, учителю. - каза на пресекулки. 
 - Тогава какво си мислеше, че правиш? 
 - Аз... 
Кера не го изчака:
 - Дадох ти проста заповед. Да стоиш мирен и да не правиш нищо. Какво не разбра!? Благодари се, че тези същества не видяха къде си и се наложи да ги убия на момента преди да извлека информацията, която ми беше нужна! Как се не научи... - изръмжа Кера в яростта си. Беше бесен. 
 - Опитвах се да ви помогна. Исках да съм полезен. - тихо каза Ериен, който го гледаше уплашено. Гласът му трепереше.
 - Честито! Благодарение на помощта ти не знаем дали са пратили след нас още преследвачи. Заповедите са за да се спазват, момче. Особено в ситуация като тази. Безрасъдството ти можеше да струва живота ти. 
 - Съжалявам. - отвърна. Кера усети, че прекали.

Пусна го и се обърна с гръб. Подпря се на стената и мислеше варианти. 
 - Повече не го прави! Това е последното ми предупреждение. Тонът му сега беше по-мек. 
 - Добре. 

Чу се тежка въздишка.  - Дано Създателката има основателна причина да ме натовари с такъв чирак като теб. - измърмори под носа си. Взе раницата и я сложи на гърба.

- Да тръгваме. Чака ни път. Не се знае кога ще имаме пак гости...

***

 - Все още ли смятате, че взехте правилното решение като направихте Аерис командир, Господарке? - обади се дрезгавия глас на мъж, който коленичеше, свел глава надолу в чест на жената, стояща на мраморния трон.

Очакваше нейният отговор. 
 - Убедена съм. Аерис бе перфектният избор, лорд Калимир и това много добре го знаете. - отговори студено жената. Гласът й огласи тронната зала. Бе насочила погледа си към нейния подчинен. 
 - Да, зная го...
 - Изпитвате съмнение към моя избор, струва ми се. 
 - Не, разбира се! Как може да си го помислите, Господарке? - отвърна мъжът, който поклати главата си в отрицание. 
 - Усетих го в гласът ви, лорде. 
 - Простете ми за дързостта, но грешите. Съмнявам се във него. Той е неконтролируем и арогантен. Верен е само на собствените си желания и подбуди...той...той...

Жената не отговори. Вместо това подпря с пръсти брадичката си, сякаш го изчакваше.

 - Моля, продължете, лорде. Явно вие го познавате по-добре от мен. Кажете, какъв е той?

 - Винаги прави това, което смята за правилно, без да му пука за последствията. Не подвива коляно пред никого...разбира те ли? Не може да му се вярва...може да ви предаде във всеки един момент. 

Мъжът бе склонил глава към мраморно-сребърния под и виждаше отражението си.

Моментално разбра грешката си. 

"Какъв глупак си, Калимир...как смееш да говориш така пред Нея!?" 

 - Моля, простете ми. Не съм на себе си.

"Какви продължаваш да ги дрънкаш, глупак такъв!? Можеш да свършиш в тъмницата."

- обади се отново вътрешният му глас. Минаха се няколко минути в мълчание. Осъзна, че отговор няма да получи.  - Простете ми, Господарке. Не бих искал да се усъмните в лоялността ми към  Вас. - убеждаваше я той. Най-накрая се осмили  да вдигне погледа си към Нея.
 - Интересно... не се съмнявам в лоялността ви, лорд Калимир, а във мъжката ви природа. Изслушах ви. По думите ви съдя, че сте опознали тази му страна. Преживели сте нещо с него, което е оставило следи. Не знам какво е то,  няма и да питам, но смея да кажа, че ви е срам от него. Не мога да кажа,  също, че ви разбирам, но в този случай личните ви отношения не ме касаят. И двамата сте войни, нали така? Първото нещо, което ви учат в армията е да не се поддавате на емоциите.  Те са табу. Като войн би следвало да знаеш. Би трябвало да сте обективен и спокоен, защото емоциите могат да бъдат коварни: веднъж вземат ли превес - няма връщане назад...

 - Права сте, Господарке. Съжалявам... - съгласи се тихо той.

 - Мислех, че разговорът ми с вас, ще бъде скучен, но се оказа, че съм грешала. Да не си помислихте, че ще ви сторя нещо? - попита Тя, но не изчака да й отвърне. - Чувах мислите ви през цялото време. Не вкарвам всеки във тъмница, само защото има различно мнение от моето. Би било лудост. Дишайте спокойно. Вие сте мой верен поданик и ви ценя.

 - Благодаря ви, Господарке! 

 - Не ми благодарете, лорде. Въпреки че мненията ни се разминават по въпроса с Аерис, знам едно, което ще е добре да го запомните - той е достоен войн и има право да си върне това, което му беше отнето. По-добре от мен знаете какво е да изгубите семейство си и домът си. Видях нещо в него, което няма как да разберете. За напред, бъдете така добър да не поставяте под въпрос решенията, които взимам. Не ще бъда толкова милостива, ако отново се опитате да оспорите мое решение.  
- Разбирам ви Заклевам се пред вас, че това няма да се случи повече. Личните отношения, които съм имал с него ги оставям в миналото!  
- Вярвам, че така ще постъпите, лорде. - каза тя, ставайки от трона.

 С бавни стъпки се приближи към мъжът, който сведе ниско глава щом видя, че приближава. Сложи ръка на рамото му, а после го помилва по лицето. - Погледнете ме. Позволявам ви. - рече. Лордът не смееше да помръдне. Бавно вдигна глава и я погледна. За него, желанията й бяха заповед. Тя беше така близо, че сърцето му заби бързо. Той беше един от многобройните й поклонници. Но за първи път от стотици години служба, имаше огромната чест да се доближи до самата Създателка. Случващото се сега, не си го представяше и в най-смелите си мечти. Малцина бяха тези, които имаха този шанс. Тя рядко позволяваше аудиенции. Тялото му застина при допира на ръцете й...

 - Не се страхувайте от мен, лорде. - каза. - Не ме е страх. - Това е като сън, от който не искам да се събудя. 
 - Повярвайте, не е сън. 
 - Господарке... - отекна гласът му, докосвайки с устни ръката й...