ПРОЗРЕНИЕ

       Любовта ми действа обезсърчително.

     Преди време, бях още ученик тогава, тъкмо да се влюбя - и тя се премести в друго училище. Много време страдах. Така и не разбрах къде точно се премести девойката, но аз дълго не премествах поглед към празния чин, който остави на втория ред в класната стая. Още го помня този чин, беше зелен. Като мене.

     Не мина и година-две или най-много три, пак дойде любовна тръпка отнякъде, беше люта зима, истински зло време, не беше за обич, а за вино време, ама ако се съобразяваш с времето, то ще си остане само твое завинаги.  Друго е да го споделиш. Та, тогава така се влюбих, че пожелах да споделя цялото си оставащо ми време с тази красавица, притежаваща същия цвят на очите, аз очевидно имах склонност към тази окраска на зениците.  От ухажване преминах към по-волни действия, скоро дори вече не се изчервявах, когато тя минаваше покрай мен и нищо чудно след някой и друг месец да изникне повод да се запознаем, когато... Дойде време за казарма.

     Обществено задължение, няма как. Да браня Родината, първа радост е за мене. Още в първите дни миризмата на партенките удуши любовта ми и тя се изпари като чувство за справедливост. Родината се оказа по-груба от действителността: обичаше да мреш за нея независимо от всичко и най-често без особен повод. Така забравих и за втората си любов.

     И така се случва през целия ми живот.

     Любовта ми действа обезсърчително.

     И все се получава по един и същи начин. Точно преди да се влюбя – възниква някоя гадост. Е, ако не е гадост, поне нещо непредвидено, внезапно, което можеше да бъде заобиколено от съдбата, вместо да се натрисам точно върху него.

     Преди да се влюбя, се ожених. Тъкмо отново да усетя трепета на най-нежното чувство – роди се първият син. После вторият. Остане ли малко време да вперя поглед към красотите на женските форми, та отново да запърха сърцето ми в любовен плам – и ето ти, уволнение! После безработица. После безделие, какво да ви разправям...

     Целият ми живот, устремен към любовта, мина без нея. На крачка разстояние бях през цялото време. Дори не успях да се влюбя в себе си, мамка му.

   Обаче, като се обърна назад във времето - същото, което не ми беше приятел, установявам,  че любовта е била тази, която ме е предпазвала от всичко: зеленият чин, казармата, Родината, съпругата, децата. През цялото време. Или ме е обичал някой, или нещо, кой знае. Как иначе щях да съм щастлив на тия години?