Когато бях овчарче
Най-тучни са пасищата вдясно от планината на властта. Трева – колкото щеш, ядеш на воля, а тя никне, та никне. Като че ли някой я тори и полива ката ден, всеки се досеща кой е този някой, но името му е незнайно и умишлено прикрито. Достатъчно е овцете да са нахранени и да не задават излишни въпроси, поради което образованието не се поощрява. Блеенето е допустимо, не противоречи на свободата на словото, не застрашава личните данни и не дава знак за пране на пари. Овчарите харесват десните пасища, защото не духа остър вятър и няма зли вълци. То никакви вълци няма тъдява, защото те са магистрално отконени да ядат и нападат стадата в други пасища. Има специални органи, които направляват отклонението и поставят мантинели за хищници, садят блатни кокичета и изсипват смески в хранилките. Овчарите са инструктирани да не дават излишни пари за зли кучета каракачанки, защото е много трудно да се срещне читав вълк, годен да изяде цяла една охранена овца. Може само тук и там някой случаен изпосталял единак да се мерне из храстите, обаче повече със страх в очите, търси мърша или най-много някой заек или плъх. Няма сили да хване друго. И смелост няма.
Когато бях овчарче, исках да работя на десните пасища. Да гледам как овцете хрупат зеленото, па да клекна до тях и да загризя и аз някой стрък люцерна. После да пийна от ледената вода на близкия ручей, да похапна луканка и пастърмица с пресен хляб, да изпия на едри глътки два-три литра руйно вино и да поспя пет или поне четири часа време, дорде дойде икиндия и настане време за вечеря. Това мое желание не се сбъдна, но мечтата остана.
Пуснеш от кошарата овцете и унило ги водиш на лявото пасище. То е голямо, ама полусухо. Какво да ви кажа, имало е тук живот, види се, обаче отдавна не е както трябва да бъде. Тревицата – унила и крехка, едва се държи да не литне на вятъра като спомен за нещо. И именно спомени, да, спомени навява това пасище. Тук са тупуркали копита на конници и дори на коне, на животни и на хора, на овце и крави. Пълно е било с живот като в Сахара по времето на Клеопатра. А сега е пустиня като България по времето на... Забравих му името. И тъга нахлува в сърцето като гледаш гладните брави, жалното им блеене и унилите им погледи. Чудиш се защо ти е гегата – животинките нямат сили да ходят, камо ли да избягат. Почваш да мечтаеш как един ден всичко ще се промени, тук пак ще потекат реки от мед и масло, ще има и бистри ручейчета, от които ще пиеш вода заедно с овцете, па после ще седнеш под някое дърво, ще намажеш филия с мед и... Еех! И птички ще има наоколо, и богатство, и зеленина, кози и игриви зайчета ще подскачат покрай стадото, а сега мършавите кучета ще са дебели и спокойно, разсеяно ще държат под око околността, защото ще знаят, че опасност няма. Само едно няма да искаш, когато тази мечта се сбъдне: да се срещаш очи в очи с оня, десния овчар, дано стадото му пукне от шап, дано! Без копита да остане всичкото овца, от болест да се разложи! А той като види това, удар да го тресне и жив да не остане!
Има и други пасища, ако можем да ги наречем така. Там пасат и хора, и животни, срещат се дори птици, но рядко използват крилата си – като кокошките и щраусите. На тези пасища овцете не са много, но са напълно достатъчно да изхранят овчарите си. Понякога овчарите дори са повече от овцете. Но бройката и на едните, и на другите варира, рядко може да се знае със сигурност дали овцете са повече или пазачите им. Пасищата нито са тъй богати като десните, нито сушави като левите. Храна се намира, не за всеки, разбира се, ала рядко ще срещнете някой хептен примрял от глад – било етнически или патриотично, било човек или овца. Тук има много кучета, те лаят от глад и от страх, срещат се и вълци, ръмжат от преяждане и нагъл ербаплък. Хората и някои по-необразовани овце разправят, че стадата често минавали ту вляво от планината на властта, ту вдясно, за да се нахранят поне за ден-два или за малко повече. После овчарите пак ги връщали към традиционните им стърнища, за да не стане сакатлък.
Такива неща узнах и запомних, когато бях благодарно овчарче и чуждите овци без пари пасях. Това беше преди време. Осиромашах и сега съм овца. Или поне се чувствам така. Храната е малко, така че се досещам що за овчар имам и къде ме пасе. В лошо стадо попаднах. Той, овчарят, е един. Тоя с гегата. Другите са част от стадото му. Пардон, от групата. Ние, днешните овце, имаме овчарите за мърша. Оттам излезе мълвата, че във всяко стадо си има мърша. Вярно е. И преди нас други са го казвали, предимно двуноги. Те сега се изродиха и се нарекоха народ. Поне повечето вълци сред тях така се именуват. Де да им имах самочувствието.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, SMooth.
-
Много интересно! Поздравления за сарказма и силата на словото Ви!
-
Благодаря, Петре.
-
Ти си го написал. Те не могат да четат...
-
Благодаря, Латинка.
-
!
Поздрави, Владимире! -
Именно. Благодаря, Краси.
-
Когато на едно стадо му е източена кръвчицата (Парите, казват, били кръвта на икономиката!)
то не може да дава мляко нито агнета. Едва на крака стои.
"К чему стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь."
е писал Пушкин преди близо два века.
Оригиналното тук е, че мършата в стадото са не последните овце, а тия дето водят стадото – овчарите. Интересна е метаморфозата вълк – овца. И в крайна сметка ни вълците ни са вълци, ни овчарите ни – овчари, ни кучетата са кучета, ни овцете – овце. Бягството от едно стадо в друго не решава проблема. Трябва овцете да се увълчат, да грабнат гегите и да "посъветват" овчарите.
Без революция няма промяна. -
Благодаря, Мариана, Силве, Стойчо.
-
Силен подтекст!При толкова много скот, простотията е епизод от вяла слава...
Поздравления, Владимир! -
Почитания, Владимир.
-
Благодаря, Безжичен.
-
Убийствен иносказателен сарказъм за нашата действителност и нейните "херои" и жертви!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
