29 mar 2012, 16:27

Съмненията-сенките в ада или част от вярата 

  Ensayos » Filosoficas
1663 1 1
5 мин за четене

Винаги съм се питала защо са всички тези страдания, защо не мога да си намеря никъде място. Сега, поглеждайки назад разбирам, че съм търсила мястото си не където трябва. Всичко е било с цел да ме отвърне от външния, видим свят и да ме насочи към невидимия. След години страдания, които човек усеща като безсмилени е нужен само един миг, в който той да почувства божествен промисъл и тогава той става озарен. Всичките му мъки изглеждат толкова естествени и оправдани. Дори лутането, дори блъскането на главата в стената. Виждаш, че е трябвало да минеш точно по този път, че всичко е закономерно, водено от една определена нишка. Безсмислието е най-тежкото, което човек може да понесе.
Но за жалост после идват съмненията. Трудността идва от там, че невидимото е една хлъзгава област – има ли я, няма ли я, въображаем ли е този свят или истински. Тъй като това е свят отвъд петте сетива, той не може да бъде докоснат, видян, чут, помирисан или вкусен. Той е предполагаем и всичките доказателства за неговото наличие възникват от една също толкова неясна сфера – вярата. Казват, че в каквото вярваш това е реалността и все пак именно тук човек може да попадне в илюзия. Не случайно онази загадъчна планета Нептун олицитворява едновременно духовността и илюзиите. Тогава как да съм сигурна, че не съм попаднала в илюзия?
Искаше ми се да стана християнка, будистка или мюсюлманка и да бъда услужливо приютена от една рамка. Искаше ми се да посоча с пръст и да кажа – ето ги, това са истинските, ето това е пътят. Но не можех, нещо не ми достигаше. Вярвах във всяка една от тези религии, но нито една не можех да прегърна. Хем вярвах, хем не вярвах - беше ужасен парадокс. Жадувах за отдаденост и самоопределяне, но съмненията не ме напускаха...
Дали те идваха от превъзбудения ми, невротичен ум или всъщност ми разчистваха пътя към истината? Знам само, че ме разяждаха и ме разкъсваха на парчета. Бяха ме обладали като демони и изсмукваха жизнените ми сили. До такава степен се бяха впили в мен, че мислех за самоубийство. Ами ако няма Бог, ако нямаше нищо отвъд? И ако имаше, какво беше то? Хиляди въпроси, хиляди теории, безброй хипотези.
Отваряйки фейсбук, форуми и книжки, непрестанно се натъквах на думите "светлина" и "безусловна любов", но това имах чувство, че идваше от устите на роботи, всичко звучеше така захаросано и по холивудски. А онези приказки за същности, енргии, сложни небесни йерархии-трябваше ли да вярвам на всичко това? И най-вече -  какво общо имаше с моя живот тук и сега? Сякаш всичко беше с цел да те отвлече от теб самия, от по-дълбоката ти същност, от това да погледнеш в себе си. Имах усещане за дълбока неискреност. Понякога си мисля, че може би е добре, че вече няма такива духовни традици, вероятно така човек така става още по-ожесточен търсач. От друга страна, духовната плява е толкова проникнала навсякъде, че значително усложнява търсенето. Това беше като да се движиш в тресавище с единствени ориентири – интуицията и здравия разум.
Дзен учителите измисляли всякакви начини да предизивкат максимално напрежение в учениците си, защото считали, че от голямото съмнение извира голямото просветление. Аз исках час по-скоро да разбера истината и да се облегна на нея. Точно тази прибързаност криеше опасност от сляпото залепяне за нечия друга истина, а това се превръщаше в догма. Съмненията сякаш отлюспваха ненужното, фалшивото.
Според суфите: „до деня, когато достигнем съвършения човек, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност неверието”. Нямаше как да разбереш истински любовта без да си изпил до дъно чашата на болката. Ето тогава разбираш кое е истинско и кое илюзия. Ние се учим чрез противоположностите – чрез тъмнината се проявяваше деня. Накрая вярата се явяваше скок отвъд това - да приемеш нощта като част от деня беше революция в съзанието.
Въпреки това да живееш съмнявайки се беше непоносимо и се явяваше огромна пречка по пътя. Когато съменията прерастнеха в скептицизъм, в негативност, то тогава те убиваха и задушаваха всяка възможност, затръшваха вратата. Вярата беше преди всичко една връзка на доверие. Аз търсех все доказателства, но вярата не е нещо интелектуално, че да и превеждаш рационални аргументи. За да я почувстваш трябваше да я преживееш, но за да я преживееш, трябваше да и се довериш.
Митрополитът на Лимасол казва: „че човекът е стабилен когато има твърда храна в себе си. Тази твърда храна е Божието присъствие”. Ето това присъствие ме напускаше и то пораждаше едно състояние на вътрешна празнота, липсваше ми пламъкът. Искаше ми се да пърхам с криле към небесата, но вярата ми варираше взависмост от състоянието ми - когато бях изпълнена с прилив на енергия, вярата ми беше силна, но нощта ме обхващаше съмнение. Единственото място за което можех да кажа със сигурност, че обитава Бог беше във вдъхновението, но то бе толкова мимолетно и неуловимо като пеперуда.
Само ако вярата на човек е пълна, тя може да промени качествено възприятието му за реалността. Да вярваш днес на 40%, утре на 60%, а вдругиден на 30%, не е точно като да имаш истинска вяра, ти си по-скоро някъде около нея. Аз усещах, че има нещо повече, но това не беше достатъчно да изпълни дните ми, всяка клетка на тялото ми с любовен екстаз. Трябваше да има някое усещане - неизменно и универсално, постоянно и неподлежащо на преходност. Тази вътрешна убеденост беше целта на духовното пътешествие.
От друга страна бях забелязала, че начина по който усещам себе си, беше свързан с начина по който усещам Бог. Когато вярвах в себе си и когато бях вярна на себе си и сърцето си, беше лесно да вярвам и в него. Та нали сме направени по Божие подобие... Следователно съмненията ми бяха просто неспособност да се справя със себе си. Човек има нужда до голяма степен от Бог, за да се уповава, да се чувства закрилян и подкрепян, както имаме нужда от любящ баща, който да ни помага и насърчава. Така както малкото дете се отразява в родителите и възприема отражението, което вижда там за своя същност, така и големият човек търсеше своето отражение в Бог, подобно на луна, която не може да се превърне в слънце. Да станеш слънце беше великото постижение.
Бях съкрушена когато прочетох, че Майка Тереза се е съмняавала в присъствието на Бог през последните....50 г. от живота си! Възвърнала си вярата малко преди да умре. Най-кошмарното преживяване описвано от мистиците беше така наречената ‘тъмна нощ на душата’ – състояние, в което преставаш да усещаш Бог. Този феномен се обяснява с изключителната борба, която води егото с духа – това е етапът, в който егото трябва да се предаде. Това е етапът в който луната става слънце.

© Полина Антонова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Хареса ми. Казват:, че мъдрите изследват другите, а просветлените себе си.
    Е, ако чрез тъмнината се проявява деня, то със сигурност знаеш как е.
    Научих се да пазя светлината

Propuestas
: ??:??