Винаги съм се питала защо са всички тези страдания, защо не мога да си намеря никъде място. Сега, поглеждайки назад разбирам, че съм търсила мястото си не където трябва. Всичко е било с цел да ме отвърне от външния, видим свят и да ме насочи към невидимия. След години страдания, които човек усеща като безсмилени е нужен само един миг, в който той да почувства божествен промисъл и тогава той става озарен. Всичките му мъки изглеждат толкова естествени и оправдани. Дори лутането, дори блъскането на главата в стената. Виждаш, че е трябвало да минеш точно по този път, че всичко е закономерно, водено от една определена нишка. Безсмислието е най-тежкото, което човек може да понесе.
Но за жалост после идват съмненията. Трудността идва от там, че невидимото е една хлъзгава област – има ли я, няма ли я, въображаем ли е този свят или истински. Тъй като това е свят отвъд петте сетива, той не може да бъде докоснат, видян, чут, помирисан или вкусен. Той е предполагаем и всичките доказателства за нег ...