Посипа сол в кървяща рана.

Точно ти самата, дето се кълнеше

в обич и приятелство до край.

Нима се чувстваш по-добра.

Вървиш напред с гордо вдигната глава.

 Каква ирония на Съдбата.

Застана срещу мен в тъгата.

Сипеше обиди със скоростта на светлината.

А казваше, че ме обичаш.

Но май не е така!

Думи тежки щом изрече

в очите на приятел.

Не помисли  ли дори,

че може рана още да кърви.

Душата наранена

сама да плаче в нощта.

Не те упреквам

и няма аз  да те виня.

Не съм човекът за това.

Ще живееш ти с твоята вина.

Когато се обърнеш,

дано да разбереш.

Какво ми причини сега,

когато съм сама.