Посипа сол в кървяща рана.
Точно ти самата, дето се кълнеше
в обич и приятелство до край.
Нима се чувстваш по-добра.
Вървиш напред с гордо вдигната глава.
Каква ирония на Съдбата.
Застана срещу мен в тъгата.
Сипеше обиди със скоростта на светлината.
А казваше, че ме обичаш.
Но май не е така!
Думи тежки щом изрече
в очите на приятел.
Не помисли ли дори,
че може рана още да кърви.
Душата наранена
сама да плаче в нощта.
Не те упреквам
и няма аз да те виня.
Не съм човекът за това.
Ще живееш ти с твоята вина.
Когато се обърнеш,
дано да разбереш.
Какво ми причини сега,
когато съм сама.
© С. П. Всички права запазени