Понякога лежа прострелян
в постелята на тишината –
когато вън мъгла се стеле
и няма сън.
Душата...
Защо ли не успях да я намеря?
Гръм и мълнии!
Нима сънят е някаква прищявка?
Каква душа, момченце скъпо?...
Настъпило е време за оставка!
Напъпили са пресни цветовете,
очите на жените ни обичат.
Те тичат и катерят върховете.
Сега и страховете са кокичета...
Момичета,
пролетта ви зове!
Тя е тясна пътека под синьо небе –
към красиво и тихо море...
Замечтай се за пясък и крясък,
за гларуси, чайки и спомени!
Запознай се с любимия блясък
на мечта – от въздишка отронена!
Там, под сградите, млъкнали вечно,
под фасадите – строго издигани,
спи подбраната дума човечна...
Позволѝ ми любовно намигане!
Буква Д...
Тя е светла надежда,
до усмивка и допир се свежда,
но изглежда, че няма врата,
през която да мине
тя – жената без име –
да върви без посока.
Сама...
Аз мълча с буква Д в тишината,
за да има в нощта ми какво
да се лее с шума на съдбата.
Буква Д е животът.
По сто.
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados