Звездите блестяха толкова ярко и озаряваха моето лице,

За миг забравих за мъката на това сърце,

Вятърът духаше тъй нежно и плахо,

Само нощта знаеше какво си пожелавам тихо.

Имаше в душата ми един блян,

Един блян - все така неизживян,

Като просяк просех си любов

И до някой някъде там отправях зов.

Една молитва в мен шептеше,

А сърцето ми пак самотно беше,

Търсех любов голяма и знаех,

Има я някъде, щом така мечтаех.

Душата ми дълбока е като морето

И тази мечта не ще излезе от сърцето,

Щом за любовта то страда,

Когато пак пусна някоя балада.