Поех глътка въздух 

и гневът в мен се надигна.

Погледнах отвъд планината от хора 

и гневът пак в мен се надигна,

без да питам ни как са, зашо са, те обсипаха ме с хули безмерни

и гневът пак в мен се надигна.

А улица нямаше, ни пътека, ни брод,

за миг дори в кула бездънна попаднах,

от устата ми - ни призив, ни стон,

а гневът май ядеше месата ми от отдавна.

Лъчът светлина отдавна бе ме отминал 

и сенките вече не бродеха в мрака.

С ръката си суха врата ми бе стиснал,

а гневът ми - довърши започнатото

и бавно дотля последния пламък.