Душата ми е пламък несломен
пред битието в кръгозора.
Сред колко идеали преклонен,
мечтая си да махна аз позора.

... Символ на печал и мъка
е моето лице тъй грешно,
скъсал струната на лъка,
аз нова струна търся спешно.

В погледа ми се чете отрова
и тръпки ледни ме зоват,
но стига вече,
и тези чувства няма да заровя.
Те в мене нови идеали ще коват!

От тях ще черпя сили за неща,
вдъхновявали преди мен толкоз хора,
и ще крещя от радост за това,
което ме изкара от затвора.

Душата ми е пламък несломен
пред битието в кръгозора.
Сред колко идеали преклонен,
аз вече махнах от сърце позора!