Душата ми е пламък несломен
пред битието в кръгозора.
Сред колко идеали преклонен,
мечтая си да махна аз позора.
... Символ на печал и мъка
е моето лице тъй грешно,
скъсал струната на лъка,
аз нова струна търся спешно.
В погледа ми се чете отрова
и тръпки ледни ме зоват,
но стига вече,
и тези чувства няма да заровя.
Те в мене нови идеали ще коват!
От тях ще черпя сили за неща,
вдъхновявали преди мен толкоз хора,
и ще крещя от радост за това,
което ме изкара от затвора.
Душата ми е пламък несломен
пред битието в кръгозора.
Сред колко идеали преклонен,
аз вече махнах от сърце позора!
© Любослав Костов Всички права запазени