Прескачат се едно през друго жълтите сухи листа, побутва ги ту мудно, ту будно жълтата суха метла. Разноцветната есен метачката сбира от тротоара пъстро застлан, устата на лопатката едва я побира, а столетникът дървен остана си сам. Почакай, циганко незнайна, не отнемай есенната ми дъга! Не разкривай своята тайна, че родила е тя в тебе тъга. Аз искам още минута дори да погледам пейзажа цветен, последното слънце в мен да гори, да ме постопли в хладната есен...