По мократа пътека идва вечер
изкъпана, ухаеща на есен.
Отиваме си някъде далече, далече...
Този свят е твърде тесен.
Оглеждаме се – локви тъмносини
погълват спомени, затварят рани.
Дъждът е пъстър в късното ни кино.
Трохички нежност и любов ни хранят.
Художникът платното си прибира,
по пръстите му лепне старо злато.
Две капки втурнали се правят диря,
ела и прегърни ме, стана хладно... ...