От кървави балкански камънаци засмуква мляко моят корен.
Посечени от ятагани, гръкляните на моите деди
в безсъниците ми свистят.
Очи на мъртви биволи, очи на мъртви българи подрежда Бог –
и ги държи отворени.
А моите деца звезди броят.
Какви звезди?
Какви звезди?
Не виждате ли как
пълчища от безкрайни мъртъвци превалят залеза –
към мене си проправят път?
Не виждате ли как все някой друг свирнята на хорото ни реди?
Разпасват кървав поясок граничните бразди,
а аз геройски
на три от тях столетия мълча.
А моята България е пепеляна пърленка,
омесена със сълзите на мама.
Търкулната,
разкъсана,
подадена,
изядена
на кървава бохча.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(Б. м.) Днес се изпълват 103 години от подписването на Ньойския договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война. Подписан е от българска страна, под огромния натиск на Съглашението, от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г.
© Валери Станков Todos los derechos reservados