А аз съм добре! Само ризата ми е протъркана.
И знаете ли, имам малка потребност: Да дишам.
Свалете я, моля ви, пак ще съм умопобъркана,
и даже сама диагнозата ще си допиша.
Защото не смеете още да ме приближите.
И къшей отсрочка подавате изпод вратата...
Подушвам страха ви. Омразата виждам в очите.
Не ме прави враг туй, че виждала съм Сатаната!
Отказвам да вкуся представата ви за нормалност.
Тъй странно обърквате черните действия с бели.
Едва днес разбрах извратената парадоксалност,
че болните тук са нормални, а вий – полудели.
И думите ми не разбирате даже, нали?
Не лудост, ами отчаяние в погледа хлипа!
Една нощ валя твърде много... И книга роди.
Но кой я написа не смееше никой да пита.
А четоха всички. И даже един се разплака,
но друг я захвърли във коша с усмивка презрителна.
Исках да се скрия тогава. И помня, побягнах...
А после - мъгла. Днес съм с ризата си усмирителна.
Но аз съм добре! Само моля, свалете я, ризата...
преди да пристигне палачът с последната доза.
Прозорецът свети тъй ярко... усещам май бриза...
И виждам пред мен лудостта си...
В ръце с бяла роза.
Павлина Соколова
*стар стих, видях, че не съм го пуснала тук.
© Павлина Соколова Todos los derechos reservados